Проф. Ювал Хелед е потомък на еврейското семейство Фархи от Русе, пише вестник Бряг. Той има български паспорт и неколкократно е чел научни съобщения на конгреси в родината на майка си, но още не е стигал до Русе. Баба му е разказвала, като красива приказка, че родният ѝ град е европейски – с невероятна архитектура и богат културен живот.
Дъщерята на проф. Ювал Хелед – 19-годишната Наама Леви-Шахар, от месеци е заложничка в тунелите на Газа. Професорът не е нейн роден баща, но от години живее с майка ѝ и двамата заедно отглеждат четирите деца на жената.
Още преди отвличането на приемната му дъщеря (така в Израел наричат доведените деца в семейството), професорът е кандидатствал, на базата на неговия паспорт, и Наама да получи българско гражданство.
Момичето искало да учи дипломация и международно право в Европа. Мечтата ѝ била да стане модератор в междуетнически и междудържавни конфликти.
След отвличането професорът и майката на Наама – д-р Айелет Леви-Шахар, няколко пъти ходили в българското посолство. Надявали се да успеят по-бързо да получат за момичето българско поданство, за да бъде включена в първата група пленени израелци, които вече излязоха на свобода. (Хамас замени отвлечени мирни жители на Израел срещу затворнички, осъдени за тероризъм. – б.а.). Всички освободени са били с двойно гражданство. Затова родителите се надявали и тяхната Наама да успее да излезе на свобода…
Демонстрации на роднини на заложниците, намиращи се в тунелите на терористичната организация Хамас в ивицата Газа, вече 5-ти месец, всяка събота вечер, затварят едно от най-големите кръстовища на Тел Авив. Исканията им са правителството на Израел и международната общественост да направят всичко възможно отвлечените от кибуците край Газа да се върнат вкъщи. Сред отвлечените е и голяма част от публиката на Музикалния фестивал за нова музика, който по нелепа случайност се е провеждал близо до границата в нощта на зверския погром на 7 октомври 2023 г.
Освободените от кошмарния плен разказват на какви унижения и глад са били подложени в подземията.
Давали им по една шепичка ориз на ден и по половин бутилка (често доста мътна) вода. Нямали право да видят слънцето, не можели дори да излизат на разходка на открито, както се разрешава на обикновени затворници или пленници. Нямало баня, а понякога, за да отидат до тоалетната, чакали с часове. Пет месеца след отвличането, пленените жени и деца все още са в същите си дрехи, а вече е зима… Разбира се, не им се полага и медицинска помощ.
Тъй като са отвлечени, тези нещастници не могат да бъдат защитени по никаква международна конвенция (за разлика от войниците, пленени по време на война). Дори представители на Червения кръст не се допускат до тях. От освободените пленници близките научили, че не са им били предадени закупените от Израел и изпратени чрез преговарящите в Катар лекарства за ранените или хронично болните. А срещу тази неголяма торба с медикаменти на Хамас са върнати безвъзмездно три ТИР-а с по няколко десетки тона санитарни материали и лекарства. Нещо повече – част от медикаментите за отвлечените израелци (както са с написани върху тях имена) са били открити в аптеката на превзета от израелската армия болница, под която в тунелите се намирал щабът на Хамас.
Отвлечените още не са намерени. Предполага се, че хамасовците продължават да прилагат към тях физически и сексуални мъчения и издевателства. Сред оказалите се в лапите на терористите е Наама Леви-Шахар – на 19 години. Денят на погрома беше празничен в Израел – последният ден от седмицата на еврейския празник Сукот, когато, в памет за бягството от Египет, евреите си строят колиби и живеят в тях.
Въпреки че живее в един от заможните райони на голям Тел Авив, Наама отишла на гости при приятели в кибуца Нир Оз, където се провеждала сбирка на организацията за дружба между евреи и палестинци, в която момичето членувало. На събирането се очаквало да пристигнат и хора от Газа, които също подкрепят идеята за междуетническа толерантност. Вместо тях, събаряйки граничните ограждания, нахлули командоси в бели пикапи и джипове. Първите терористи, влезли в Израел, застрелвали всеки срещнат по пътя.
Следващите – вече обучени терористи – изнасилвали, убивали и вземали в плен. Говори се, че на всеки, който доведе заложник, му било обещано да получи по 10 хил. долара и апартамент. Предпочитали да убиват мъжете, които могат да окажат съпротива. Отвличали предимно старци, жени и деца. Дори бебета. А на края като хуни минали обикновените мародери, които отмъквали каквото им падне пред очите: селскостопанска и битова техника, електрониката от домовете на хората, домакинската посуда и домашните вещи, та дори книги, които едва ли са могли да прочетат.
Последното, което майката на Наама – д-р Айелет Леви-Шахар, чула от дъщеря си по телефона, било, че заедно с домакините от кибуца се крият в защитена стая и очакват израелските войниците да им дойдат на помощ. Час по късно познати съобщили на майката, че разпознали момичето ѝ в клип, въртящ се в социалната мрежа. На него се виждало как терористи влачат девойката за косата и я натикват в багажника на кола.
Пижамата ѝ била окървавена. Явно са искали да се изфукат с плячката си и са оставили клипа да бъде гледан в цял свят. Няколко дни по-късно нападателите започват да отричат престъпленията си, а записът е изтрит.
Д-р Айелет Леви-Шахар е една от активистките в движението на родителите на отвлечените. Срещала се е с представители на Червения кръст, с ръководителките на направлението за борба против вонените престъпления и със секцията за защита на жените от сексуално насилие в ООН. Казва, че получила от всички тях формално съчувствие, но никой не се ангажирал да ѝ помогне да върне дъщеря си и останалите 17 момичета между 17 и 20 години. Предполага се, че тийнейджърките са сред най-подлаганите на насилие в тунелите на Газа.
Миналата седмица д-р Айелет Леви-Шахар е връчила иск до Международния криминален съд в Хага срещу терористичната организация Хамас, от името на роднините на всички заложници. Като специалист по физиология, проф. Ювал Хелед смята, че дори да останат живи, отвлечените в тунелите на Газа ще имат здравословни проблеми до края на живота си, поради недостига на храна, обездвижването, липсата на лекарства и лечение.
Имаме сериозни основания да се тревожим за тях, казва професорът. По време на Кипурската война (преди половин век) пленените израелски войници са били държани само 19 дни в латерни сред пустинята, но от научния мониторинг върху тях се знае, че и досега имат повече проблеми със здравето от други хора на същата възраст. Почти никой от тях не е успял да реализира потенциала, който е имал преди пленяването.
