Майските събития са връхната точка на съпротивата на турците у нас срещу т. нар Възродителен процес. Споменът за тази драма все още е жив, както са живи и хиляди участници в тези демонстрации.
От 19 до 27 май 1989 г. вълна от масови митинги, стачки, гладни стачки, шествия, приемане на петиции срещу преименуването на българските турци обхваща североизточните райони на страната. Около 25 – 30 000 демонстранти стават спойката на невиждано през цялата дотогавашна 45-годишна история на комунизма у нас протестно движение.
Майските събития 1989-а предизвикаха изселването на около 360 000 български турци от родината им в Турция в мигрантски поток, наречен „Голямата екскурзия”, което е едно от най-големите престъпления на тоталитарната власт и чиито последици продължават да горят и днес
От 3 юни до 21 август 1989 г. стотици хиляди български граждани бягат от родината си, натоварили на автомобилите си всичкия багаж, който може да се извози с кола. Мъже и жени, бебета, деца и старци задръстват в километрични колони пътя към Капитан Андреево в опит да спасят себе си и семействата си от безграничното унижение на “възродителния процес”.
Известно е, че не по-малко от 800 хиляди души тогава са били подали заявления за издаване на задгранични паспорти и ако българо-турската граница не бе затворена на 21 август, може със сигурност да се предположи, че у нас щяха да останат само тези наши турски съграждани, които поради непреодолими причини биха останали в България.
Понятието „възродителен процес“ е наложено от партийната върхушка в БКП и за пръв път се използва на среща на Политбюро на ЦК на БКП на 18 януари 1985 г. като общо название на асимилационните политики спрямо тюркоезичното население у нас. То се корени в официалната доктрина, че всички български турци са насилствено ислямизирани по време на Османската империя и „във вените им тече българска кръв“, което, дори да е вярно от антропологическа гледна точка, с нищо не оправдава насилията над съвестта и физическия тормоз над тюркоезичните българските граждани.
Извращенията, които извърши тогава репресивният апарат на комунистическата върхушка у нас, имат дълбоки последици в българското общество и до днес. Те оставиха незараснали рани на десетки хиляди български граждани.
В онези драматични дни са били заличени имената на стотици хиляди, осквернени са гробовете на десетки, писъците от милиционерския произвол и насилието огласят селата на България. Нахлуват по къщите нощем, гонят … Инженери, лекари, учители са подложени на гавра – заспиваш с едно име – събуждаш се с друго.
На 9 май 1989 г. в Народното събрание е внесена декларацията на 131 интелектуалци, инициирана от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, за начина, по който трябва да се извърши промяната. Една от точките в нея е за правата на турците, които са насилствено прекръстени.
На 10 май Народното събрание приема облекчения за пътуванията в чужбина. Така за пръв път след 1945 г. гражданите получават правото на постоянен задграничен паспорт. Законът за т.нар. червени паспорти трябва реално да влезне в сила от 1 септември, но бунтовете и откритите протести сред турската общност в Джебел, Кърджалйско, Колиново, Шуменско и Езерче, Разградско налагат да бъде приложен активно още в началото на юни.
Формално комунистическата власт обяснява задграничните паспорти като изискване на Хелзинкските договорености в годините на перестройката. Неофициално обаче членове на Живковата номенклатура признават, че промените са направени целенасочено, за да се проведе тайният проект „Голямата екскурзия”.
В подкрепа на това е и секретна реч на Живков, произнесена на 7 юни пред актива на Централния комитет и Политбюро на БКП.
Властта е принудена да се съобрази с решенията, тъй като в края на месеца се подготвя Парижката конференция по човешкото измерение на хелзинкския процес.
Събитията в Полша и други страни пораждат съпротивително движение, непознато дотогава у нас, в което участват десетки хиляди души.
Първият протест е организиран в Джебел на 19 май 1989 г. Представителите на българските турци издигат лозунги в защита на “перестройката” и във възхвала на Горбачов, както и искане да им се върнат имената, езика и да им се осигури възможност за свободно изселване. Митингът преминава без нарушаване на реда, без сблъсък с органите на властта и без унищожаване на имущество. Протестиращите се разотиват мирно, необезпокоявани от МВР.
В първата демонстрация в Североизточна България участват 50 души от с. Присто, Варненска област. До пристигането на протестиращите в с. Каолиново техният брой нараства на 5 000 души. Демонстрантите са гневни. Някои от тях се нахвърлят срещу войниците от Вътрешни войски и милиционерите и влизат в ръкопашен бой.
Размирици има и на следващия ден 20 май, когато в с. Тодор Икономово по време на турска сватба сватбарите влизат в челен сблъсък с органите на реда.
На 27 май в Шумен е една от най-големите демонстрации, по време на която около 2 000 души се събират на кооперативния пазар и влизат в сблъсък с органите на реда.
За десет дни демонстрации избухват в 71 селища на България – от села и градчета до окръжни центрове като Разград, Шумен и Търговище. Издигат се едни и същи лозунги – за връщане на имената, за свободно изповядване на мюсюлманската религия, за вдигане на забраната за говорене на турски език, за освобождаване на политическите затворници и др.
Целта е да се привлече вниманието на световната общественост и специално на симпозиума на ОССЕ „Свободата на духа и човешките измерения в Европа“ в края на май 1989 г. в Париж.
От 19 до 27 май 1989 г. около 25 – 30 000 демонстранти излизат в цяла североизточна България.
Според свидетелства на войници, участвали в потушаването на размириците, те не са знаели къде и защо ги водят.
Войниците, които са на наборна служба – задължителна служба в армията за срок от две години, са били качвани в камиони с брезентово покривало и са пътували десетки и стотици километри до мястото на размириците, без да знаят каква задача ще им бъде възложена.
В средата на май Ахмед Доган пише от затвора писмо до Конференцията по човешкото измерение в Париж, състояла се от 30 май до 23 юни 1989 г., изнесено скрито от Пазарджишкия затвор. В него той изразява протеста си срещу издевателствата към турците от режима на Тодор Живков.
Непосредствено след Майските събития няколкостотин активни участници в протестите и други смятани за неблагонадеждни турци, главно представители на интелигенцията, са експулсирани в Югославия, Унгария и Австрия.
На 29 май 1989 година, точно в 20 ч по националната телевизия тогавашният генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков призовава в обръщение към сънародниците, всички, които не се чувствуват българи и не приемат държавната политика – да си ходят.
Живков обявява, че ще отворят границите и, който иска ще може да напусне България.
Речта му е последвана я огромна “спонтанна манифестация на трудещите се”, организирана от ОФ, пред турското посолство на 31 май. Живков призова тези, “които не искат повече да живеят в България”, да я напуснат, а многохилядната тълпа издига лозунги за “съд над родоотстъпниците и предателите”, т.е. на дисидентите от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, които на 10 май успяват да предадат специална декларация с осъждане на т.нар. “възродителен процес” и с искане за пълно възстановяване не само на отнетите имена, но и на всички права на “възродените” български турци.
Властта се опитва да успокои нещата, но фактически изпуска процеса от контрол.
Телевизионната изява на Живков, поражда масова психозата в смесените райони.
Километрични опашки се извиват пред пощенските станции за купуване на документи за задгранични паспорти. Такава е картината и пред управленията на народната милиция – хиляди искат да се сдобият с червени паспорти.
Преименуваните турци напускат нивите, зарязват реколтата, селските цехове запустяват.
Секретариатът на ЦК на БКП изпраща специална инструкция до всички окръжни комитети на партията и кметовете за провеждане на изселването.
Седмица по-късно на среща с партийната върхушка Живков заявява: “Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Такава психоза на нас не ни е необходима, тя е добре дошла. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно. Който желае да се изселва, може даже с музика, с тържества да се изпращат при заминаването им.”
На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия. Пътната артерия от Северна и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропусквателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите неочаквано се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатура от турски произход. Дни преди майските събития те са рупора на възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера.
На 8 юни 1989 г. речта на Т. Живков от 29 май е внесена в ООН и става официален документ на ООН.
Така започна едно от най-големите в историята на Европа след Втората световна война принудително изселване на хора от родните им места.
От 3 юни до 21 август 1989 г. около 360 000 души бягат от родината си, натоварили на автомобилите си всичкия багаж, който може да се извози с кола. Мъже и жени, бебета, деца и старци задръстват в километрични колони пътя към Капитан Андреево в опит да спасят себе си и семействата си от безграничното унижение на “възродителния процес”. Известно е, че общо не по-малко от 800 000 души тогава са подали заявления за издаване на задгранични паспорти и ако българо-турската граница не бе затворена на 21 август, може със сигурност да се предположи, че у нас щяха да останат само тези наши турски съграждани, които поради непреодолими (болест, престарялост, липса на роднини в Турция и т.н.) причини биха останали в България.
„Голямата екскурзия” отприщва и вълна от изнудване и спекула. И докато турците събират бохчи и опразват имоти, някои българи правят първите пачки от трагедията. Цените на старите лади и москвичи скачат рекордно до 40-50 хил лв, след като чисто нови в държавната „Мототехника” струват между 6 – 10 хил. лв. Един курс с такси на черно до Капъ куле се плаща по 1000 лв. Всички стоки, от храни до битови вещи, техника и лекарствата, изчезват от магазините и складовете. Продават се на заминаващите на спекулативно високи цени. Къщите и имотите на изселниците се изкупуват от общините на държавни цени, а после властта решава на кого да ги препродаде.
Месеци по-късно става ясно че служители на МВР, партийните комитети на БКП, кметове и комунистическа номенклатура, магистрати са забъркани в получаване на рушвети за вадене на паспорти, уреждане под тезгяха на дефицитни стоки, търговия със стари коли. Някои от тях се оказват и с по няколко апартамента и ниви, взети на безценица.
Със заповеди на окръжните комитети на БКП принудително хиляди българи от администрацията са пратени на бригади по нивите да прибират изоставената селскостопанска реколтата. По-късно властта пуска в действие схемата – обираш си тютюна, получаваш паспорт за Турция. В смесените райони отряди на баретите пазят реда и спокойствието и вардят турците докато нижат тютюна.
На масови събрания и срещи активистите на режима насаждат омраза към заминаващите и посяват корените на избухналия месеци по-късно, през първите дни на демокрацията площаден национализъм.
На 1 август в парламента за пръв път е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци.
Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истамбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази.
Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос.
На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъ куле и спира изселването.
По неофициална статистика в критичния промеждутък от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 етнически турци успяват да напуснат родината си.
До падането на режима на Тодор Живков, на 10 ноември 1989 г. около 40 000 се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи.
До края на 1990 г. в страната се прибират още 100 000 изселниците.
Това, което масовият българин не узна тогава, бе непосредственият повод за отчаяните мерки на комунистическия режим, огласени от Живков на 29 май.
Властта грижливо пазеше в тайна вълната от масови митинги, стачки, гладни стачки, шествия, приемане на петиции, обхванала най-вече североизточните райони на страната, населени с компактно турско население.
Носеха се слухове за тези “майски събития” от 19 до 25 май, но никой тогава не знаеше, че нелегалните организации са успели да организират едно невиждано през цялата дотогавашна 45-годишна история на комунизма у нас протестно движение, което вече нито режимът, нито Държавна сигурност можеха да спрат другояче освен чрез масово кръвопролитие и затова броят на майските жертви бе сведен “само” до 7-10 души.
По време на Възродителния процес насилствено са сменени имената на 850 000 мюсюлмани. По време на съпротивата на протести излизат общо около 40 000 души (13 – 15 000 в периода 24 декември 1984 г. -19 януари 1985 г. и 25 – 30 000 в периода 19 – 27 май 1989 г.), има бити, интернирани, над 1000 са хвърлени в затвори и в концентрационния лагер Белене, десетки са ранени, убити са 29 души (от които 8 жертви на терористични актове и трима терористи) – 1 жена при атентата на гара Пловдив от 30 август 1984 г., 8 протестиращи (включително 1 бебе) в периода 24 декември 1984 г. – 19 януари 1985 г., 7 (4 жени и 3 деца) при атентата на гара Буново, трима са разстреляни като терористи през 1988 г., 9 протестиращи и 1 войник загиват в периода 19 – 27 май 1989 г. [32]
Десет години след майските събития, 1999-та, при откриване на конференцията по този повод лидерът на ДПС Ахмед Доган заяви: “Точно преди 10 години България беше изправена пред прага на гражданската война. От 20 до 30 май 1989 г. трябваше да се организират мирни демонстрации и манифестации и митинги в цялата страна. Но още първите протести показаха, че властта е шокирана от реакцията и че насилието може да създаде условия вълната на недоволството да излезе извън контрол. Това се прояви особено силно след първите жертви на майските събития…Само няколко месеца след като мина първоначалният шок в различни райони на страната започнаха да никнат нелегални структури, които си поставиха различни цели, част от които имаха и терористична насоченост.”
Българските историци все още не са направили адекватен прочит на станалото. Няма нито един осъден или преследван от закона за провеждането на зловещия проект „Голямата екскурзия”.
Политическите партии и до ден днешен не намериха сили да дадат достойна историческа оценка на тези събития.
Най-важното обстоятелство, което определяше отношенията между България и Турция бе, че ние бяхме еднофлангови държави и два военнополитически блока, които взаимно се дебнеха за своите силни и слаби позиции. А важен резерв във военнополитическата доктрина на Турция срещу България бе именно тюркоезичното население.
Според българските служби немалко планове на турския Генерален щаб са били разработвани за проникване сред това население и евентуалното му използване за етнически размирици на територията на България в случай на конфликт между нашите държави.
Истината е, че от средата на 70-те години до края на възродителния процес по същество у нас се водеше една необявена война между България и Турция за надмощие над това население, е официалната позиция от онова време. И не българската държава е започнала тази война. “Тя бранеше със закон своите вътрешни интереси, които са изключително право на всяка суверенна държава. Тодор Живков обичаше да казва: “Не ние сме ходили и завладявали техните земи, а те са идвали и завладяваха нашите земи. И те са тия, които ще се съобразяват с нашите закони и гостоприемство!”, припомня съветникът му Костадин Чакъров.
“Потърпевши от Възродителния процес са били всички – и тези, срещу които беше насочен той, и тези, които е трябвало да изпълняват своите задължения като държавни служители, и тези, които са били свидетели. Всички ние бяхме принудени да сме съучастници в събития, наложени ни по съответния начин. Възродителният процес е плод на некадърна управленска инициатива, която имаше катастрофален ефект за цялото общество, а последиците стигат и до наши дни. Хубаво е да си спомним кой как се е държал и какво е правил през онези дни“, казва бившият контраразузнавач Павлин Павлов, който в края на 80-те години като офицер на службите е бил в много райони със смесено население.
“Бедата с Възродителния процес, който без съмнение съсипа нашето общество и ни разедини, е във вътрешнополитически и геополитически план. Като резултат доведе до съсипване на отношенията между различните етнически групи и до създаване на турски бази в България. Съветският съюз с нищо не показа, че приема събитията в България и мълчаливо изтърпя всичко“, връща се назад Павлов.
На 29 декември 1989 г. пленум на ЦК на БКП възстанови имената на българските мюсюлмани.
През 1991 г. заради Възродителния процес са повдигнати обвинения срещу тогавашни държавни ръководители и членове на Политбюро на ЦК на БКП: Тодор Живков – председател на Държавния съвет и генерален секретар на БКП, ген. Димитър Стоянов – министър на вътрешните работи, Петър Младенов – министър на външните работи, Георги Атанасов – министър-председател и Пенчо Кубадински. Първоначалният състав на обвинението е чл. 162, ал. 1 от Наказателния кодекс и се отнася до проповядване и подбуждане на расова и религиозна вражда. През 1993 г. обвинението е заменено с ново, формулирано като „престъпление по служба“.
Все още няма крайно решение по делото, а четири от петимата обвиняеми вече са починали.
На 11 януари 2012 година Народното събрание прие декларация, внесена от Синята коалиция, с която се осъжда опитът за насилствена асимилация на българските мюсюлмани.
В нея се казва: „Обявяваме прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим“.
Парламентът няколко пъти отказва да приеме искането на ДПС турските имена на починалите мюсюлмани да бъдат върнати в регистрите на институциите.
До днес наказани за т-нар. Възродителен процес няма. И за “Голямата екскурзия” – също.
Но и никой не търси отмъщение. С философията “нека извършителите на това престъпление да се срамуват от себе си” българските турци продължават да живеят у нас в разбирателство с останалите български граждани.
“Най-голямото наказание за тези хора е да знаят, че ние сме част от нашата родина и няма сила, която да ни противопостави на българите“. Казват го навсякъде в Кърджалийско – там, където духът на малката Тюркян събира на една място и българи, и турци – за да си дадат клетва, че това престъпление никога повече няма да се повтори.
Казват го и в Североизточна България, където пламна искрата на протеста.
През 2018 г. полският историк от шотландския университет „Сейнт Андрюс“ Томаш Камузела издаде изследването си „Етническо прочистване по време Студената война. Забравеното изгонване на турците от комунистическа България през 1989 г.“[
Според Камузела онова, което се е случило в България през 1989 г., е тъкмо етническо прочистване. Той подчертава и факта, че през 2012 г. 41-ото Народно събрание приема Декларация, в която обявява „прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г.“ именно “за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим”.
Камузела е убеден, че престъплението „етническо прочистване“ и ролята на турско-мюсюлманските дисидентски движения за настъпването на края на социализма в България трябва да влязат в учебниците, за да се противодейства на забравата и да се поставят основите на успешното Помирение.
