На 20 август 917 г. българските войски, водени от цар Симеон I, разбиват войските на Византия в битката при Ахелой. Битката е провокирана от Византия, чиято основна цел е неутрализирането на засилващата се българска държава след унизителните за Византия условия, постигнати през 913 г. Именно тогава на княз Симеон била призната титлата „цар на българите”.
Императрица Зоя и цариградските управници решават веднъж завинаги да разгромят цар Симеон. Първо сключват мирен договор с арабите и осигуряват гърба си, а след това се опитват да изградят антибългарски съюз. Стратегът на Херсон Йоан Вогас е изпратен да привлече печенегите, които да бъдат прехвърлени през Дунав от византийската флота, за да нанесат удар в тила на българите. А стратегът на Драч Лъв Равнух се опитва да подтикне против Симеон сръбския княз Петър Гойникович и чрез него – маджарите. Целта е България да бъде ударена едновременно от всички страни.
Захълмският княз Михаил Вишневич предупреждава Симеон за ходовете на Лъв Равнух и той успява не само да предотврати ромейско-маджарския съюз, но и да направи от доскорошния си северен враг съюзник. Дипломатическата битка за привличането на печенегите също е спечелена от българския цар, който далновидно е установил с тях първия си съюз още през 896 г.
Битката оставя незаличим спомен у византийците (според Лъв Дякон, който живял 50 години след битката, “още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите”).
Тази победа имала и важен психологически ефект върху византийската армия, която като видяла, че губи сражението побягнала. В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол византийците събрали остатъците от войската си край село Катасирти и отново са били разбити в нощна битка.
За първи път в българската история по инициатива на Цар Симеон I се отслужва водосвет на българските бойни знамена преди битката при р. Ахелой.
По-късно ритуалът започва да се извършва всяка година на Богоявление (Йордановден), а не само преди сражение. Традицията е възстановена през 1880 г. от първия военен министър след Освобождението Пьотър Паренсов. След прекъсване през 1946 г. традицията е подновена на 6 януари 1992 г.
