Дони Василева не е просто име от светските хроники. Тя е сценарият, който никой сценарист не би посмял да напише: майка на дете, което умира в ръцете й. Изнасилена. Предадена. И оцеляла. Но това не е интервю с оцелял. Това е разпит на една жена, която не се е отказала да бъде себе си, въпреки че светът е пробвал да й отнеме всяка роля — на дъщеря, на съпруга, на автор, на човек.
Тук няма героини. Има само белези с имена. И въпроси, които болят.
В новия епизод на своето предаване Мариян Станков – Мон Дьо ни среща с „Мис Баба” Дони Василева, която споделя своята сурова и вдъхновяваща история – за семейството, цената на живота на детето си, както и най-тежките рани.
Зад усмивката й стои живот, белязан от тежки изпитания – ранна сватба, майчинство на 16 и загуби, които биха пречупили мнозина. Само на 19 години тя вече е преживяла смъртта на своето дете, на майка си и края на брака си. „Когато казах „да”, бях дете и вярвах, че ме чака най-доброто“, спомня си тя. Но съдбата й поднася жестоки уроци – болестта на първородния й син Иван, диагностициран с хидроцефалия след вирусен менингит, бележи началото на нейното принудително порастване. „Тогава осъзнах, че с детството е свършено“, признава Дони.
Най-тежката съдба
Раната обаче остава завинаги, Дони Василева се връща към най-тежкия момент от живота си – загубата на първородния си син. „Тези две седмици се оказаха фатални. Детето щеше да живее още, ако аз се грижех за него или майка ми“, споделя тя. Споменът за последната среща със сина й Иван е толкова болезнен, че паметта отказва да го възпроизведе. „О, това е в деня на погребението. Не го помня. Аз помня аромата му“, казва Дони. В една от книгите си тя описва момента, в който го вижда за последен път – „когато го извадих от камерата и сълзите ми започнаха да падат върху лицето му… започнаха да го размразяват“. Мирисът на бебешка кожа, споменът за невинността и тъгата се преплитат в един миг, който остава завинаги в сърцето й. „Той беше на две години, но за мен беше бебе.“ Тогава, бременна със своето трето дете, тя се моли с отчаяна вяра: „Истински се страхувах дали от тази болка няма да направя нещо на плода… Страховете бяха още по-големи.“, допълва тя.
Пред Мон Дьо, Дони разкрива и една от най-загадъчните и трудни страници от живота си – срещата й с „тъмните сили“, в които дълго време не вярвала. „Много хора, и аз съм една от тях, не вярват в магии… но се оказа, че съществуват такива тъмни сили“, признава тя. Болест, която остава без обяснение, я довежда до ръба на живота. „Аз гаснех като свещ, буквално се стопявах. Бях 50 килограма, лежах в леглото и нямах сили да стана“, спомня си тя. Лекарите сменят диагнози, но никой не открива причина за състоянието й – сякаш нещо отвъд разума изсмуква жизнената й енергия. Тогава, в този мрачен период, в живота й се появява човек, за когото по-късно ще говори цяла България – Валентин Димитров, по-известен като Вальо Топлото. „Тези имена, които съм преценила, съм ги сменила. И едно от тях е името на Вальо – Топлото“, казва Дони и бърза да уточни: „Това е много преди той да стане известен… Не бих искала някой да остане с впечатлението, че съм била част от живота му в този период.“ За нея това е била още една история, започнала с „чиста и истинска любов“, преди съдбата отново да й покаже, че дори светлите чувства могат да бъдат
Дони Василева си спомня с благодарност моментът на раздялата си с бившия шеф на „Топлофикация”: „И съм благодарна до ден днешен на най-добрия му приятел, който една сутрин рано позвъни на вратата ми и каза: ‘Събери си нещата и си тръгвай’“, разказва тя. Изненадана и объркана, тогава Дони не разбира защо трябва да си тръгне. „Той седна срещу мен и каза: „Защото вие никога няма да бъдете семейство с Валентин. Аз снощи го напих с цел да го накарам да се разговори и той ми призна, че ти си жената на живота му, но никога няма да приеме децата ти.“ За Дони това е бил момент на осъзнаване — не просто край на една връзка, а начало на спасение.
„Ти не си виновна”
Една от най-болезнените и смели изповеди в разговора на Дони Василева с Мон Дьо е тази, в която тя разкрива травма, пазена в мълчание десетилетия – денят, когато е изнасилена от свой клиент. „Това беше най-трудното нещо, което трябваше да изживея още много пъти, пишейки. До последния ден, преди да предам книгата за печат, не бях сигурна дали ще оставя тази глава, защото никога през целия си живот абсолютно на никого не бях го споделила.“
Днес Мис Баба говори не само за себе си, а и за всички жени, които носят сходна рана. Посланието й е ясно и силно: „Не носете тази рана. Не трябва да се чувствате виновни.“ Тя напомня, че през 90-те много жени са преживели подобно насилие, без справедливост и без глас. „Ние живеем сред хора, които са правили подобни неща. И вероятно и днес се случва. За да си позволят дори да си помислят да го правят, това означава, че тези хора са силни хора. По някакъв начин.“ Но в края на всичко, Дони вярва в едно: „Няма нищо по-силно на този свят от истината. Само тя не може да бъде съборена“, заключва Мис Баба.
