Преди 22 години в иракския град Кербала петима български военни губят живота си. Камион – бомба се врязва в база „Индия“, където са настанени българските войници.
От 22 години Иванка Петрова – майката на един от загиналите – Антон Петров, отделя стипендия за най- добрия ученик от Професионална гимназия по речно корабоплаване в Русе, а бойни другари търсят начин да построят в София паметник на загиналите.
Майката на загиналия офицерски кандидат дава годишна стипендия на ученик от Професионална гимназия по речно корабостроене и корабоплаване. За да не се забравя името му, казва Иванка Петрова. И той не е забравен. 22 -ро поколение ученици се запознават с него, научават за армията, разбират за трагедията.
„Госпожа Петрова не забравя училището. Подари много учебници, по които е учил Антон. Имаме кът на българската армия и в него има специално място, отделено за Антон Петров“, разказва пред БНР директорът на гимназията Ивелина Георгиева.
Деветокласникът Адис Петров още не е бил роден, когато през 2003-а година на определената като „кървава Коледа“ камионът – бомба се врязва в база „Индия“ и отнема живота на Георги Качорин, Иван Инджов, Свилен Киров, Николай Саръев и Антон Петров. Но и получаването на стипендията на негово име е достатъчно за Адис да посочи примерът, който нашите военни са дали.
„Бих искал да изразя своята благодарност към госпожа Петрова и цялото й семейство за този изключителен жест. За мен е изключителна чест да бъда отличен с тази стипендия, която носи името на герой като Антон Петров. Тя е не само финансова помощ, а и символ на паметта за неговата жертва. Паметта му остава жива в нашето училище и ни напомня за важни ценности като дълг, смелост и любов към родината“.
От разсекретения през 2014-а година „доклад за изясняване на инцидента“ става ясно, че към датата на атаката – 27 декември 2003 г. база „Индия“ е организирана като обикновен войскови лагер, с готовност за отразяване на атакуващ противник. Защитата на северния портал, водещ към вертолетната площадка, не е оборудвана така, както на главния портал на базата. Вратата в оградата е от винкелова конструкция, покрита с ламарина. Пред самата врата не е имало изкоп, както пред останалата част на оградата. Целта е била да се избегне маневрирането на автомобилите при стоварваните от американските хеликоптери товари. Този изкоп до деня на инцидента не е бил изкопан. От схемата за инженерно оборудване не става ясно дали са оборудвани укрития за защита на личния състав от минохвъргачен огън. Не са били показани документи за разполагането на личния състав по помещения. Къде са били спалните помещения, канцелариите, стаите за отдих, караулното помещение, помещението на групата за бързо реагиране и др., за да се направи оценка. Всички генерали и офицери, които са участвали в извършените инспекции на контингента, са оценили положително оборудването и защитата на базите ни в Ирак.
Аутопсиите на загиналите показвали, че липсват наранявания в областта на гръдния кош, от което се прави заключение, че пострадалите са били с бронежилетки. Основните поражения са в главата в следствие на ударната вълна от взрива и предизвиканите от нея стъкла и строителни материали. Докладът прави изводи, че е трябвало да се предвиди възможност за максимално ограничаване достъпа на техника към атакувания вход на база „Индия“, нямало е автоматизирани бариери „тежък тип“. Българите не са имали щабни офицери в щаба на полската бригадата, под чието командване сме били. Затова са констатирани „известни слабости в координирането на действията между щаба на полската бригада и българския пехотен батальон“. Батальонът ни към онзи момент не е имал „достатъчно подготвени специалисти, финансови и времеви ресурси“, за да придобива достатъчно разузнавателна информация. И затова е било затруднено провеждането на активни действия срещу лоялните на бившия режим партии и групировки.
„В Кербала платихме с кръв за липсата на опит“, казва 22 години след инцидента Христо Христов, който по онова време е бил заместник-командир на многонационална бригада и старши национален представител на II български пехотен батальон.
„Едно беше опита, който имахме в Косово и Босна и Херцеговина, друг беше случаят „Кербала“. Тогава си научихме урока. Но светът се мени и самата техника и технология на войната се менят“.
Затова Христо Христов не смята, че бойните изводи от Кербала могат да бъдат валидни, принесени в съвременните условия за водене на война.
„Всеки опит си е в миналото и касае един период, до който модернизацията и бойната техника навлизат в нова ера. Никой не е очаквал, че дроновете днес ще са решаващи на бойното поле, а не числеността. Промени се характерът на съвременната война. Командването трябва да променя и характера на обучението“.
Бившият ни старши национален представител на II български пехотен батальон в Кербала Христо Христов обаче отчита ролята на участието ни в Ирак в онези години, в които армията ни е оставила в далечната държава 13 загинали военни.
„Тяхната кръв не беше пролята случайно. Станахме членове на НАТО, благодарение на нашето участие в тази операция, доказвайки с делата си, че сме не по-лоши от колегите ни от НАТО, даже в някои отношения – и по-добри. Участието ни в Кербала показа на колегите ни от Америка, че сме превъзходни войници. Постоянно отдаваме почит и уважение към нашите загинали колеги“.
Деветокласникът Адис Петров от Професионална гимназия по речно корабостроене и корабоплаване, който тази година получи стипендията от майката на загиналия в Кербала Антон Петров казва, че няма намерение да става военен и специалността „Спедиция“, която учи, е професия на бъдещето. А стипендията ще използва, за да си помогне при практикуването на плуването. Адис е и държавен шампион на 50 м бътерфлай.
„Мисля да си закупя очила. Те често се развалят от хлорираната вода, а са най-важни. От Антон Петров мога да взема смелост и решителност“.
И тази година по родните места на загиналите в Кербала Георги Качорин, Иван Инджов, Свилен Киров, Николай Саръев и Антон Петров ще има панихиди. А роднини и бойни другари ще почетат паметта им. Церемония ще има и в Карлово, пред 61-ва механизирана бригада. Там е изграден Паметник на военнослужещите, загинали в борбата срещу световния тероризъм и всеки 27 декември от 2005-а година насам е време за почит. За такова място за почит в София от години се борят бивши военни от Ирак. Идеята все още не е осъществена.
Бившият ни старши национален представител на II български пехотен батальон в Кербала Христо Христов отбелязва, че съществуват доста затруднения.
„Там трябва да мине един булевард, директно до хотел „Шипка“. Но има проект за монумента. Надявам се тази бюрокрация да приключи и скоро да видим паметник на заслужилите ни герои“.
Трябва да се развива умението на командирите да адаптират подчинените си към съвременния начин на водене на бойните действия, смята още той.
„Искам да се обърна към младото поколение: „Гордейте се с нашите колеги, които сме били там, в Кербала!“ Всички рамо до рамо се биха и доказаха, че българинът е славен войник“.
