Kато човек, който се стреми да бъде удобен за околните, за да не създава конфликти – така актрисата Ана Пападопулу описва себе си в подкаста „Храмът на историите”. Пред Мариян Станков – Мон Дьо тя уточнява, че ако премълчава неща в отношенията й с хората, това не важи, когато става дума за „големи истини“. Една от тези непремълчани истини е случващото се в културата и в частност в Народния театър.
„Оитвам се да съм удобна винаги на всички, за да не създавам конфликти“, разкрива откровено актрисата с маслинени очи. Под „удобна“ разбира услужливост и готовност да направи необходимото за човека отсреща. „В този смисъл искам да бъда услужлива. Не просто да се постеля, за да ме мачкат.“ Този избор обаче има цена. По думите й понякога това й коства „големи емоционални поражения“.
Мълчанието често присъства в отношенията й с хората. „Да, много неща премълчавам“, признава тя, но уточнява, че това не важи, когато става дума за „големи истини“. В професионалната среда подобни ситуации се появяват често – забравена реплика, моментно разминаване.
Пападопулу разказва за свой опит с колегата й Валентин Ганев, когато по време на спектакъл забравя дума. „Щях да умра до края на спектакъла, за да му се извиня“, спомня си тя. Отговорът му остава траен ориентир: „Анче, моля ти се, то стана по-добре“.
Тя определя себе си като „много примерен човек“ – качество, което се проявява и в начина, по който поема риск в отношенията си. Тази примерност и стремежът й към безконфликтност често водят до страдание, което не остава незабелязано от хората около нея. Тя си спомня, че един от последните пъти, в които е видяла „Мастъра“ – Стефан Данаилов, той й е казал: „Няма да се даваш“.
Подкрепата, която й помага да не се огъва, идва от семейството. „Това е най-важното нещо за мен“, казва Пападопулу. Тя го описва като „много голямо и задружно семейство“, което непрекъснато е в контакт. „Ние сме италианска фамилия, макар и с гръцки корени“, допълва тя – с чести разговори между майка, сестра, племенници. Когато някой има проблем, „всички заставаме зад него“.
Като актриса Пападопулу често влиза в роли, които изследват вътрешния свят на човека. Какво обаче остава скрито за публиката, зависи, по думите й, изцяло от режисьора.
„Много обичам да работя с режисьори, които виждат в мен всичките ми лица“, казва тя. Според нея човек може да бъде добър, но при определени обстоятелства да се превърне и в „чудовище“. Срещите й с различни режисьори през годините са разкривали различни страни от нея и са я провокирали по различен начин.
В разговора Пападопулу се връща и към труден период от младостта си – годините, в които на 15-годишна възраст се сблъсква с анорексия. Ако днес застане пред онова момиче, тя би му казала да вярва повече на близките си. „Благодарение на моите родители, благодарение на усилията на майка ми, аз се справих с това нещо“, казва тя.
По думите й майка й „обърна света“, за да може да оздравее. Този период е бил съпътстван и от физически проблеми, но днес Пападопулу казва, че се е възстановила напълно. „Мисля, че изцяло се възстанових от анорексията и всичко е забравено“, допълва тя и уточнява, че при силен стрес няма връщане към онова състояние.
Сериозна част от разговора бе посветена на конфликтите около Народния театър и напрежението между артисти и държава. Пападопулу говори за риска да „отвори кутията на Пандора“, но подчертава ясно позицията си. „Ние сме защитници на Народния театър“, казва тя и уточнява, че трупата, независимо от вътрешните си различия, остава единна. „Никой министър не може да допуска, че ние ще позволим да бъдем унижавани, да бъдем обиждани, да се потъпква законът и да се спекулира с истината.“
По думите й случилото се с Народния театър представлява „огромна спекулация с истината“. Тя твърди, че конфликтът е бил „изфабрикуван“, защото на някого не се е харесвало това, което е предстояло. В този контекст Пападопулу говори за опитите субсидията на Народния театър да бъде променена и да отговаря на статута му на национален институт. „Да бъде такава, каквато е на един национален институт, а не да е два пъти по-малка от един куклен театър в провинцията“, казва тя.
Отношенията с Министерството на културата също са тема в разговора. Пападопулу говори за „незаконосъобразни“ действия и за начина, по който е била третирана трупата. По думите й проблемът не е само в конкретни хора, а в самия пост и начина, по който се упражнява властта. „Много малко са министрите, които имат моралния компас, да следват собствената си истина“, казва тя.
Тя коментира и познанството си с Мариян Бачев от годините в академията и свързва поведението му с политическата сила, която представлява, а именно ИТН. „Когато „Има такъв народ“ управлява Министерство на културата, аз не съм очаквала нещо друго“, казва тя. Ако трябва да говори без камери, Пападопулу би казала на всеки министър, че „Народният театър не може да бъде пипан с лека ръка“.
В този контекст тя цитира думи на Георги Мамалев, произнесени в телевизионно предаване: „Не се притеснявам от министъра на културата, а от културата на министъра.“ По думите й това не е лична реплика, а „диагноза на цялата ситуация“.
Разговорът преминава и към последната й роля в „Глембаеви“ на режисьора Ивица Булян. Пиесата, писана през 1929 г., според Пападопулу остава актуална и днес. „Едно към едно“, казва тя, правейки паралел между текста и съвременността. Според нея пиесата показва свят, в който злото не е чудовище, а навик. „Никой не е до край лош и до край добър“, допълва тя.
На въпроса кое по-често жертваме – морала или истината – Пападопулу отговаря: „Мисля, че толкова често жертваме и двете.“ Тя говори за липсата на надежда, за усещането за безнаказаност и за примера, който идва „отгоре“ и се пренася надолу. В този контекст споменава и дребните ежедневни прояви, като хвърлянето на фас на улицата.
В края на разговора актрисата споделя своя „сън“ – за една чиста и спретната България, в която всички да се усмихваме и някак си да бъдем по-мили един с друг, за България, в която държавата не се възприема като инструмент за лично облагодетелстване. „Аз продължавам да вярвам в това нещо“, казва тя. Актрисата вярва, че има хора с качества и финансова независимост, които биха могли да направят промяна.
