Настъпи решителният момент, в който истината за случилото се на Петрохан и Околчица може да бъде разкрита. Или погребана завинаги.
Родителите на загиналите на Околчица Ивайло Калушев, Николай Златков и Александър Макулев са изпратили до Окръжната прокуратура – Враца искания да получат резултатите от аутопсията, преди телата на децата им да бъдат погребани, пише „ОффНюз“.
Родителите възнамеряват след получаването на заключенията и фотоалбума от аутопсията да предадат телата за независимо изследване, което да провери заключенията на съдебните лекари.
Към момента родителите на загиналите на са получили от прокуратурата никаква информация за хода на разследванията, въпреки че такава беше дадена на депутатите, а откъслечни данни многократно се цитират от удобни говорители по медиите, за да се правят внушения.
Ето исканията, които Ралица Асенова, майката на 22-годишния Николай Златков, е изпратила до прокуратурата във Враца на 07.03.2026 г., събота. Идентични искания са отправили и родителите на Ивайло Калушев и на 15-годишния Александър Макулев.
Исканията на Ралица Асенова:
ГОСПОДИН ПРОКУРОР,
На 6 март 2026 г., петък следобед, бях уведомена, че мога да получа тялото на сина ми Николай Николаев Златков от МБАЛ „Христо Ботев“, Отделение „Съдена медицина“, град Враца.
Както Ви е известно, до момента на мен, като майка на Николай Николаев Златков, не ми е предоставена никаква информация за установеното при аутопсията и съдебно-медицинската експертиза за причината и времето на смъртта. Не считам, че предоставянето на такава информация на мен, като майка, би затруднило разследването, тъй като съм най-заинтересованата да се установи действителната причина за смъртта на сина ми. Нямам обяснение защо се отказва предоставянето на тази информация.
Същевременно информация за разследването и материали от него се разпространяват в Народното събрание, предоставят се на медии и пр. Тиражират се различни факти за състоянието, в което са намерени телата в кемпера на връх Околчица, а и множество версии, злепоставящи жертвите. Дори по официален ред се оповестява периодично информация, която е противоречива.
Всичко това създава у мен сериозно съмнение за действително установеното за причината за смъртта и състоянието на тялото на сина ми, поради което желая да бъде извършена повторна аутопсия от лекари, неангажирани с органите на досъдебното производство, като резултатите впоследствие ще Ви бъдат предоставени. Те биха били индикация за това налага ли се възлагането на допълнителни задачи на лекарите-експерти за проверка по реда на НПК, като за целта тялото на сина ми следва да остане в мястото, в което се намира. Към момента се опитвам да организирам провеждането на такова изследване, като тялото на сина ми ще бъде взето и преместено в съответното медицинско заведение, където ще се извърши повторната аутопсия веднага, щом бъде създадена организация за това.
Във връзка с гореизложеното Ви моля да ми бъдат предоставени заверени копия от протокола от извършената аутопсия и заключението на съдебно-медицинската експертиза, всички други налични медицински документи по делото, както и протокола от извършения оглед на местопроизшествие и приложения към него фотоалбум, за да бъде улеснен лекарят, когото ще ангажирам, както при извършване на повторното изследване, така и за преценка дали такова се налага.
Моля да удовлетворите молбата ми във възможно най-кратък срок, тъй като считам, че така би се гарантирало разкриването на обективната истина, което, вярвам, е общата ни цел. Считам, че предоставянето на заверени преписи от изисканите протоколи, експертизи и други документи не би затруднило по никакъв начин воденето на разследването, като напротив – отказът от предоставяне на тези материали би породило у мен още повече съмнения в поддържаната официална версия.
Поддържам направените до момента искания в молби от 13.02.2026 г., 26.02.2026г., 02.03.2026г. и особено тази от 07.03.2026г., като държа да се произнесете с постановление по отношение на тях, в което изрично да бъде посочено кое от изложените в съответните молби искания уважавате и кои не и на какви основания.
График на погребението: първо истината, после телата
Бележка на редактора: Текстът надолу е на Виктор Лилов. Изцяло се солидаризирам с него. Юридическите действия на родителите се нуждаят от коментар, който да обясни контекста им. Виктор Лилов го е написал толкова добре, че не бих могъл да напиша друго, без да го преповторя.
В петък, 6 март, прокуратурата направи нещо, което в нормална държава би трябвало да носи облекчение: разреши предаването на тялото на Николай Златков за погребение. След седмици на мълчание, откази, “чакаме експертизи” и писма с празни фрази, това би трябвало да е крачка към човешкото – към правото на близките да се сбогуват.
Само че тук човешкото се сблъсква с институционалното по начин, който не носи утеха, а тревога. Защото предаването на телата не е просто жест. То е процесуален момент, в който истината може да бъде закрепена или изгубена. И когато този момент се случва без яснота какво е установено и какво не е, без предоставени актове и протоколи, без гаранции, че пострадалите могат да упражнят правата си, предаването се превръща не в справедливост, а в удобство.
Прокуратурата ни убеждава, че “казала каквото знае”. Но какво означава “да кажеш” в правов ред? Думите на пресконференция не са доказателства. Публичните внушения не са процесуални действия. И когато в продължение на дни и седмици институция, която трябва да е доминиращият, носещият отговорност “господар на досъдебното производство”, говори като PR отдел – с изречения, които не подлежат на контрол и проверка, не могат да се обжалват и не създават задължения – тя не информира. Тя управлява наратив.
Най-страшното в подобни случаи не е “конспирацията”. За сериозна злоупотреба не е нужен огромен заговор. Достатъчни са няколко души, които държат в ръцете си това, което прави истината проверима: кой е бил в района, кои устройства са засечени от клетките, какви са данните от балистиката, какви са траекториите, какви са следите по телата, какъв е прозорецът на смъртта. Тези данни или съществуват, или не съществуват. Ако съществуват, те трябва да бъдат фиксирани в протоколи и предоставени по реда на закона на хората, които имат право на достъп – пострадалите. Ако не съществуват, това също е отговор, който обществото има право да чуе.
Предаването на телата е именно моментът, в който този въпрос става необратим. Погребението или кремацията не са просто “разпореждане”, както често се опитват да обяснят защитниците на институционалните внушения. Те са граница. След тази граница много следи или се променят, или се губят, а всяка нова проверка става по-тежка, по-бавна, по-скъпа и – най-важното – отново зависима от същите органи, които днес отказват прозрачност. Да, в закона има механизъм за ексхумация. Но да разчиташ на него като нормален път към истината е като да твърдиш, че е нормално първо да разрушиш къщата, после да търсиш дали е имало нещо надраскано на някоя от стените.
Затова исканията за отчетност и прозрачност не са каприз. Те са условие истината да остане проверима.
Близките не искат прокуратурата да “опровергава слухове”. Те искат конкретни неща, които прокуратурата е длъжна да прави по закон: да се произнася с постановления, а не с писма; да дава информация по чл. 75 НПК за действията и следващите стъпки; да гарантира идентификация и достъп; да осигури непрекъсната “верига на съхранение” за всеки носител на данни – камери, DVR-и, телефони, дронове; да обезпечи трафичните данни навреме, защото те не се пазят вечно. Това не са “клюки”. Това е минимална процесуална хигиена.
И тук стигаме до най-отровния дисонанс: институциите говорят с категоричност, която не съответства на собствените им действия. Държавата внушава, че знае “какво точно е станало” – убийство и самоубийство, яснота, финал. А в същото време отказва да предостави елементарни процесуални актове и протоколи, и се оправдава с “нови експертизи”. Ако експертизите са нужни, значи истината още се установява. Ако истината е установена, тогава забавянето и отказите не са защита на разследването, а защита на версията лансирана от разследващите.
Именно затова предаването на телата, без да бъде осигурен достъп и проверимост, изглежда като технологична операция по затваряне на прозорец. Не защото близките вярват във всесилни злодеи, а защото практиката на институциите им го показва: когато пострадалите искат актове, получават писма; когато питат “какво е установено”, чуват “каквото знаем – казахме”; когато настояват за идентификация и човешко отношение, им се обяснява, че това “пречи”. Това е не просто морално непоносимо. Това е юридически неадекватно и пораждащо недоверие.
Ако прокуратурата иска доверие, тя има един прост път: да спре да убеждава и да започне да доказва. Да спре да режисира информационна дисциплина и да започне да подрежда проверими факти, актове и срокове. Да излезе от режима на пресконференцията и да влезе в режима определен от НПК.
Да даде на пострадалите това, което законът им дава – не като милостиня, а като задължение. Да гарантира, че предаването на телата няма да се превърне в точката, след която истината започва да зависи единствено от доверието. Защото истината в една държава не трябва да зависи от доверие. Особено когато то е изчерпано. Тя трябва да зависи от процедури, доказателства и отчетност.
И ако институциите продължат да се държат така, сякаш истината е нещо, което трябва да се “пази” от близките, а не да се пази за тях – тогава проблемът вече не е конкретен казус. Проблемът е държавата.
Онзи, който няма от какво да се бои, не пише писма вместо постановления. Не крие срокове. Не отказва разпознаване. Не говори на пресконференции с категоричност, която после не може да подпише в акт, подлежащ на контрол. Онзи, който няма какво да крие, не разчита на “внушения” и “пикантерии”, за да замести фактите, и не превръща болката на майка в административна процедура без лице и без отговорност.
Истината е проста и затова е опасна: тя е проверима. Тя има протокол, време, място, подписи, вериги на съхранение, трафични данни, балистика, следи по телата. Истината не се нуждае от PR. Тя не се нуждае от удобна легенда.
Затова, когато институциите действат така, сякаш най-голямата заплаха за “разследването” са пострадалите, когато бързат да затворят прозореца за проверка, вместо да го отворят; когато превръщат закона в щит срещу обществото, а не срещу престъплението — тогава въпросът вече не е “какво се е случило”, а “кого пазят”.
Защото някой се страхува, че ако тя излезе на светло, ще рухне не просто една версия, а цяла система от чадъри, зависимости и безнаказаност.
А това е моментът, в който страхът трябва да смени страната си. Не майките да се страхуват. Не свидетелите да мълчат. А онези, които са решили, че могат да погребат истината заедно с телата.
Кой се страхува от истината?
