Ани Заркова представи в „Телеграфно подкастът“ книга, която не разказва измислени истории. „Правосъдие за продан“ стъпва върху журналистически проверки, реални събития, съдебни казуси, зависимости и престъпления, натрупвани в продължение на десетилетия. В разговора тя очерта картина на държава, в която правосъдието постепенно е престанало да бъде обществен механизъм и се е превърнало в инструмент за влияние и обслужване.
„Това не е роман на фантазията. Това е роман на фактите“, казва Заркова за книгата си. В нея почти всички герои съществуват реално и присъстват с истинските си имена. Само няколко персонажа са събирателни образи.
Книгата проследява престъпления, злоупотреби с власт и политически зависимости през последните 25–30 години. Според авторката това е период, в който в България постепенно се е изградил модел, при който икономическата и политическата власт са се преплели със съдебната система.
„Това е върховенството на мафията над държавата“, казва тя.
Разговорът преминава отвъд литературата и се насочва към настоящата политическа ситуация. Заркова, която участва в инициативния комитет за издигането на Румен Радев за втори президентски мандат, определя себе си като „умерен оптимист“ по отношение на намеренията му като министър-председател. Наред с това обаче вижда опасност в начина, по който се изгражда отношението към новата власт.
„Прекалени ласкателства се леят към новата абсолютна власт“, казва тя.
Според Заркова подобна атмосфера напомня за механизми, които вече са работили в българската политика. Тя поставя акцент върху публичното възхваляване на властта и предупреждава, че подобен процес може да доведе до повторение на стари модели.
„Ако съм на Радев, бих издала заповед хвалбите за абсолютната власт да спрат.“
В разговора темата за съдебната система заема централно място. Заркова я описва като „дълбоко компрометирана“ и поставена в услуга на икономически и политически интереси. Според нея проблемът не се изчерпва с отделни фигури или конкретни скандали, а представлява цялостен модел на функциониране.
„Съдебната система отдавна не е обществена система. Тя е частна система“, казва тя.
По думите й през годините обществото постепенно е изгубило очакването, че справедливостта е възможна.
„Справедливостта е толкова непостижима, че спряхме да я мечтаем.“
Тази фраза се превръща в една от централните линии в разговора. Заркова описва усещане за натрупано обществено разочарование, при което гражданите вече не очакват институциите да работят в тяхна полза.
Според нея най-големият риск пред всяка нова власт не е само политическият натиск, а способността на старите зависимости да оцелеят и да се приспособят към новата среда.
„Моля се олигархичният модел да се разгради, а не да се усвои“, казва тя.
Тази тревога се повтаря няколко пъти в различни форми по време на разговора. Заркова не поставя въпроса дали моделът съществува, а дали ще бъде демонтиран или просто ще смени центъра си на влияние.
„Има опасност съдебната мафия да се нареди и зад Радев.“
Според нея българската политическа история познава подобни процеси – смяна на лица без промяна на механизмите. В този контекст тя вижда опасност съдебната система да се прегрупира около всяка нова власт, която натрупва достатъчно политическа тежест.
Заркова не говори за отделни личности в съдебната власт, а за цяла среда, в която влиянието се прехвърля и оцелява независимо от политическите промени. По думите ѝ това е причината общественото недоверие към институциите да остава трайно.
В разговора тя поставя и въпроса за обществената реакция. Според нея българското общество не е безразлично към случващото се, въпреки натрупаното разочарование.
„Контролът на площада остава последният коректив.“
Заркова определя гражданските протести като единствената реална форма на натиск, способна да ограничава властта, когато институционалните механизми не работят. Тя не идеализира протестите, но ги вижда като необходим обществен отговор при липса на доверие в системата.
Разговорът не преминава в политическа агитация или партийни оценки. Основният фокус остава върху начина, по който функционират институциите и върху усещането за непроменен модел на зависимости.
„Правосъдие за продан“ се появява именно в този контекст – като опит да бъдат събрани реални истории от последните десетилетия в един общ разказ за власт, влияние и безнаказаност.
Книгата не използва художествената измислица като основен инструмент. Заркова подчертава, че голяма част от описаните събития са преминали през публичното пространство, журналистически разследвания и реални случаи.
По думите ѝ литературата в случая е форма, чрез която фактите могат да бъдат видени в по-широка картина.
В разговора липсват категорични прогнози как ще се развие политическата ситуация оттук нататък. Вместо това Заркова говори за риск – риск старите зависимости да оцелеят под нова форма, риск обществото отново да приеме концентрацията на власт като нещо нормално и риск съдебната система да остане извън реален обществен контрол.
Тя поставя и въпроса за езика на властта – за начина, по който около всяко управление започват да се изграждат кръгове от публично одобрение и политическа лоялност.
„Прекалени ласкателства се леят към новата абсолютна власт“, повтаря тя.
За Заркова това е ранен сигнал, че обществото може отново да навлезе в цикъл, в който критичността към управлението отслабва още в началото на неговото управление.
В центъра на разговора остава не конкретна политическа фигура, а въпросът дали българската държава е способна да прекъсне модела на зависимости между политика, икономика и съдебна власт.
„Моля се олигархичният модел да се разгради, а не да се усвои.“
С тази фраза разговорът се връща към началната тема на книгата – „върховенството на мафията над държавата“ и цената, която обществото плаща, когато справедливостта престане да изглежда достижима.
