Ако Георги Димитров, който предава Богу дух на 2 юли 1949 г., беше поживял още няколко години, Паметникът на Съветската армия щеше да “извисява снага” на мястото на мавзолея, пише “24 часа”.
На 17 януари 1947 г. излиза постановление на Министерския съвет, подписано лично от Георги Димитров, “за издигане на величествен паметник на Съветската армия в София”.
Думата “величествен” е добавена на ръка с червен молив от самия Димитров. В същото постановление на министъра на информацията и изкуствата се възлага да организира конкурс за построяването на паметника.
Създаден е Централен народен комитет за събиране на средства за фонд “Паметник на СА”. За председател на комитета е избран о.з. генерал Христо Мархолев, който има шестима подпредседатели. Те са представители на партиите от коалиционния кабинет – Работническата партия – комунисти, БЗНС, БРСДП, НС “Звено”, Радикалната партия… Ген. Мархолев не е комунист, а звенар.
Подписката за събиране на пари от хората и обществените организации е открита на 23 февруари 1947 г. в деня, в който преди 29 години е създадена Червената армия.
Към Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК) е създадено жури с председател зам.-министър Карло Луканов. (Баща на Андрей Луканов – б. а.)
В конкурса участват 14 работни колектива, но на 4 август 1949 г. журито единодушно решава, че “нито един от проектите не отговаря в идейно-политическо и в архитектурно-художествено отношение, не отразява силата и могъществото на Съветската армия – освободителка на българския народ, страж на мира и славянското единство”.
С постановление на МС от 26 септември 1949 г. се възлага на пет колектива да изработят платен проект на паметник на Съветската армия.
Идеята е подсказана от пристигналите от Москва двама съветски специалисти – проф. Сергей Альошин и арх. Александър Гегелло, които са включени в оценяването на проектите.
Утвърдено е и ново жури начело с председателя на КНИК Сава Гановски.
Ръководители на петте колектива са скулпторите Марко Марков, Иван Фунев, Андрей Николов, Кирил Тодоров и архитектът Данко Митов. Първите трима са известни творци, доказали се със скулпторите си.
Кирил Тодоров е почти неизвестен, защото до 1944 г. живее в Италия и след конкурса за паметника се връща отново там. Архитект Митов е повече администратор и преподавател, отколкото творец.
Според първата програма за построяването на паметника мястото се определя “на периферийната градска доминанта, кръстовището на магистралата ул. “Граф Игнатиев”, “Драган Цанков” и уличната алея “Пейо Яворов”.
По-късно за място е избран площад “9 септември” срещу бившия царски дворец, днес – Национална художествена галерия. Но внезапната смърт на Георги Димитров отново променя мястото.
Избрана е градинката между Народното събрание и Ректората. Но и тази площадка не е харесана “свише” и е приет пореден вариант.
В документите той е описан така: детският парк на бул. “Цар Освободител” между булевардите “Евлоги Георгиев” от изток, “Маршал Толбухин” от Запад и Зоологическата градина от юг. Това всъщност е мястото, където монументът се намира сега.
На заседание на журито на 29 юли 1949 г. председателят Карло Луканов обявява, че има писмо от Александър Петков от Варна, който предлага своя проект за паметника.
“Той е обикновен прост работник и се заема с работа, която не е по силите му”, характеризира го Луканов и добавя: “Но той има някаква идея за конкурса. И понеже не може да чертае, я разказва писмено.” Никой от журито не възразява да изслуша писмената идея на работника Петков – все пак авангардът на социалистическото строителство е работническата класа и нейният представител не може да бъде пренебрегнат.
Варненецът предлага паметникът да има форма на правилна петоъгълна призма. В основата си ще е с широчина 10 м, попълнена от стъпала и площадки със съответните размери, които се издигат нагоре и се стига до равна страна (стена) висока 3 м и широка 2. “На същата стена – обяснява работникът Петков – ще бъдат изобразени в картини (така да се рече) силата и мощта на Червената армия…”
Ще спестя на уважаемите читатели следващите обяснения на работника скулптор, за да стигнем до “най-отгоре”. Тук вече ще цитирам дословно обясненията на др. Петков: “Най-отгоре, заключена между петте наклонени плоскости, остава друга хоризонтална плоскост. На нея ще бъде поставен макет (ако мога така да го нарека) – изображение на земното кълбо. Същото ще бъде крепено от левите ръце на петима, характеризиращи петте континента, стъпили с десните си крака на края на всеки ъгъл, а с левите подвити и по-горе на същия ъгъл. В десните си ръце ще държат факли, дръжките на които ще бъдат обвити с маслинени клончета. А върху макета на земното кълбо ще бъде поставен в цял кръг другарят Сталин, позата на когото ще дам също при втория етап…”
Предполагам, че това е бил най-тежкият момент от всички заседания на журито.
Кой смее да отхвърли идеята за Сталин на паметника?! Нали го чакат дълги разпити в килиите на Държавна сигурност?
Стенографът на заседанието Димитър Михайлов постъпва много хитро. Той отбелязва: “Някой от членовете: “По начало не може да се разглежда такова предложение…” И Карло Луканов бързо заявява, че то се оставя без последствия.
Не е изключено идеята на работника Петков да се прави на скулптор да е дошло от обявлението, че при окончателното завършване на конкурса са определени три премии – съответно 1 млн., 700 хил. и 500 хил. лева.
На 28 април 1950 г. журито приема за окончателно разглеждане 4 проекта: един на екипа, ръководен от Андрей Николов, един на екипа на арх. Данко Митов и два на Кирил Тодоров.
Гласуването е тайно. Всички 21 членове са против проекта на Андрей Николов. Арх. Данко Митев е подкрепен с всичките 21 гласа. Първият проект на Кирил Тодоров събира 20 гласа “против” и един “за”, вторият е отхвърлен единодушно.
Изрично отбелязано е, че проектът на арх. Данко Митев ще послужи като основа за разработката на окончателния проект за паметник на Съветската армия.
Никой от участниците не печели премията от 1 млн. лева. Арх. Митов получава 700 хил., а Андрей Николов – 500 хил. лв.
Кирил Тодоров не взема никаква пари, защото “не е взел под внимание препоръките на журито”.
Първата копка на бъдещия паметник е направена на 5 юли 1952 г. Монументът представлява висока 37 м пресечена пирамида от витошки гранит, върху която се извисява 8-метрова скулптурна композиция от съветски воин, вдигнал в дясната си ръка автомат, български работник и майка с дете.
Композицията е дело на най-известните за времето си скулптори Васка Емануилова и Мара Георгиева. В изграждането на композицията на паметника участват Иван Фунев, Любомир Далчев, Борис Ангелушев, Иван Васильов, Данко Митов, Любен Нейков, Петър Дойчинов и др.
Паметникът е открит на 8 септември 1954 г. в чест на десетата годишнина от “Деветосептемврийското народно въстание”, при което комунистите взимат властта с победата на Червената армия. На откриването присъства съветският маршал Сергей Бирюзов.
Наскоро в предаването на bTV “120 минути” Любомир Далчев-син, разказа от Калифорния, където живее, подробности около построяването на паметника и участието на неговия баща:
“Паметникът идва от Политбюро. Не е свързан с борци против фашизма или Втората световна война. Няма тази връзка. Той се построява като пропаганда, когато те смятат България да стане съветска република. По този начин това е първата пропаганда като реклама на съветската република. Идват съветници от Москва, които помагат с правенето на скиците, каква да е темата на скулптурите и релефите. Политбюро избира художници от академията, които да го изпълнят. Композициите са директно диктувани от Политбюро и от съветските съветници. Той няма нищо общо с България и историята. Свързван е с България, но е пропаганда. Баща ми работи над паметника в София, но са направени и още няколко в страната. Организирано е от Политбюро.”
