На 21 януари се навършват 145 години от смъртта на Любен Каравелов. И това е един повод за поглед към миналото през призмата на настоящето, повод да разберем нещо повече за рода си. В историята на Българското възраждане има много забележими фигури. Една от тях е на възрожденеца, революционера, поета, писателя, журналиста, етнографа Любен Каравелов. Допринася съществено за развитието на обществената мисъл в България през Възраждането, пише библиографски трудове, статии по българска литература, култура, лексикография, политическа история, нумизматика. Каравелов участва в националреволюционното движение като член и председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК) в Букурещ, Румъния в началото на 70-те години на 19-и век.
Забележителен патриот и народопсихолог, който още в средата на 19-и век не прощава и греховете на българския и балканския манталитет – особено в литературното си творчество. Той прекрасно познава българския дух, бит, душевност и умело ги пресъздава в своите художествени произведения, дори доста иронично.
Каравелов е живял в Копривщица, Пловдив и Одрин, обиколил е с баща си почти цяла България, части от Македония, Сърбия. Възрожденецът ясно разбира балканските нрави, които пресъздава в прословутите си литературни творби. Най-сериозните са “Българи от старо време” и “Мамино детенце”, които публикува, докато учи в Русия. Животът му в Сърбия и бракът му с Наталия Петрович му дават възможност да опише социалните проблеми на младото тогава кралство. Каравелов се утвърждава като талантлив публицист, белетрист, литературен критик – основоположник на критическия реализъм в сръбската литература и политик. Там той пише и обнародва белетристичните произведения „Крива ли е съдбата?“, „Сока“ и др. – обзорни статии за сръбската литература.
В началото на май 1869 година се установява в Букурещ и е ангажиран от „старите“, група заможни български търговци, да редактира техния вестник „Отечество“. Не след дълго той влиза в конфликт с тях, тъй като отхвърля идеята им за поставяне на България под руски протекторат и се застъпва за самостоятелни революционни действия за освобождение на страната. От 7 ноември издава в. „Свобода“ (1869–1873). По-късно негов пръв помощник там става Христо Ботев, а вестникът става орган на БРЦК. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). По-късно двамата редактират вестник “Независимост” (1873 – 1874). Едновременно с издаването на вестник „Независимост“ Каравелов поддържа тесни контакти с революционната българска емиграция, с Васил Левски, с когото през есента или края на 1869 година полагат основите на революционната организация. На учредителното ѝ събрание в края на април и началото на май 1872 година Каравелов е избран за председател на БРЦК. Освен работата си около комитета Каравелов поддържа контакти в Букурещ и с дейци на руското революционно движение. След трагичната гибел на Апостола на свободата апатията на част от революционните дейци към делото, несъгласие и недоразумения с ръководните членове на организацията го карат да се оттегли от ръководните органи на движението, да преустанови „Независимост“ и от януари 1875 година да започне да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Въпреки това Каравелов остава революционер и демократ, загрижен за съдбата на поробения български народ, за всички потиснати в света.
След романите и разказите си на руски и сръбски език Каравелов се връща към българската си същност. Една година след Освобождението на България писателят губи дългата битка с туберколозата в Русе, където се е установил след престоя си в Румъния.
