10 февруари 1988 година – наглед обикновен зимен ден, но не и за русенци. На централния площад в крайдунавския град се организира четвъртата и най-голяма екологична демонстрация в социалистическа България, наречена по-късно “Протестът на майките с количките”.
“Причината за недоволството бяха хлорните обгазявания от химическия завод “Верахим”, намиращ се на отсрещния бряг на река Дунав – в румънския град Гюргево, който 6 години вече тровеше русенци”, разказва пред БТА историкът и архивист д-р Веселина Антонова, която е съавтор заедно с журналиста Детелина Каменова на книгата “Демонтаж”, посветена на хлорните протести.
На 10 февруари 1988 г. на площада се събират 2000 – 3000 души. Шествието е водено от майки с детски колички.
Протестиращите обикалят площада, а когато научават, че в града са пристигнали членът на Политбюро и секретар на Централния комитет (ЦК) на Българската комунистическа партия (БКП) Гриша Филипов и първият секретар на Областния комитет на БКП Петър Петров, спират пред партийния дом и настояват за обяснение.
Демонстрантите открито заявяват своите искания и претенции към управляващите. Обвиняват ги в невъзможност да се справят с проблема и да защитят интересите на гражданите. Скандират “Демонтаж” на комунистическата система”, разказа Антонова.
Началото на протестите
Историкът връща времето няколко месеца преди протестите.
На 28 септември 1987 г. пред партийния дом в центъра на Русе за първи път в социалистическа България недоволни граждани излизат на открит протест и дават публичен израз на неодобрението си към управляващата комунистическа партия.
В 14 часа на най-оживеното място в центъра на многолюдния град случайните минувачи са изненадани от множество униформени служители на МВР.
Само за няколко минути пред смаяните погледи на офицерите и наблюдаващите през тъмните прозорци на кабинетите си местни партийни ръководители към безмълвната бетонна сграда бавно пристъпват уплашени, отчаяни, обречени хора с плакати – “Мирна демонстрация за въздух”, “Нетърпимо е – спрете завода”, “Дайте ни чист въздух”, “Хлор – не!”, “Спрете завода”, “Живот за децата на Русе”, “Русе обречен град ли е?”.
“В действията си протестиращите са водени от общата воля да спасят своя град от хлорните обгазявания. Те категорично се противопоставят на неспособността на държавната власт да ги защити от трансграничния екологичен проблем”, казва Антонова.
Демонстрациите си имат и своите организатори. Това са шест жени – Цонка Букурова, Дора Бобева, Вяра Георгиева, Стефка Монова, Евгения Желева, Албена Велкова.
Те са служителки в общинската фирма “Паркстрой” и в периода 28 септември 1987 – 10 февруари 1988 г. организират първите демонстрации срещу тоталитарния режим.
Сформират група от роднини, приятели, колеги – “Движение за самозащита на Русе”, и поставят началото на демократичните промени в страната.
Събралото се множество (500 – 600 души) категорично поставя своите искания пред местната власт и настойчиво изисква реални действия за незабавно прекратяване на обгазяванията на града, разказва Антонова.
Конкретен повод за организирания на 28 септември първи протест е общоградско събитие. Ежегодно, на 23 септември, деветгодишните ученици тържествено са приемани в пионерската организация “Септемврийче” и се заклеват “да се борят всеотдайно за делото на Българската комунистическа партия”.
“И в този ден, когато всички третокласници са изведени на площада, над града отново се стеле тежък, отровен, задушлив газ. Децата поглъщат хлорните газове, кашлят, някои припадат, други свалят връзките си, за да ги използват като противохлорни маски, но никой не смее да прекрати церемонията”, казва Антонова.
Само в периода от 1 януари до 25 октомври 1987 г. от ХЕИ в Русе са регистрирани 67 обгазявания с хлор и минерални киселини – с хлор девет пъти над пределно допустимата концентрация, а с азотна, сярна и солна киселина – 11 пъти.
Първите обгазявания на атмосферния въздух на дунавския град, регистрирани от Регионалната инспекция по опазване на природната среда (РИОПС), са през януари 1982 година. Инсталирани са два прибора, доставени от Унгария, които регистрират 104 пъти наличие над пределно допустимите концентрация на хлороводород в атмосферния въздух.
Обгазяванията зачестяват, като през 1986 г. те са 128 пъти, т.е. през ден. Тази утежняваща се екологична обстановка силно тревожи русенци, като впоследствие се зараждат и първите единични протести – мъж се движи по улиците с противогаз, друг си е направил маска, на която пише – “Мир на белите ни дробове, разказва Антонова.
Шестте жени решават, че повече не могат да чакат и поставят началото на подготовката – пишат плакати, обаждат се на приятели и колеги.
“На 28-и септември спешно са привикани партийните секретари на предприятията и им е наредено да не допускат никакви действия, порталите на заводите да се затворят, да се забрани на работниците и служителите да напускат работните си места. Но организацията вече е създадена и нищо не може да спре протеста”, разказва д-р Антонова.
Темата за медиите е табу
По това време темата е табу за медиите. Кореспондентите на БТА, БНР и централния печат изпращат дописки с гриф “За служебно ползване”, които никога не са публикувани. Екип на телевизионния център снима кадри, които ще се излъчват след падането на комунистическата власт.
“Само за служебно ползуване” – така се издаваха преди 10 ноември 1989 г. информациите на кореспондентите на БТА в страната, които те имаха задължение да подават при евентуални проблемни ситуации в различните региони”, разказа Пламен Атанасов, който работи като кореспондент на БТА от 1987 г. до края на 1993 година.
Тези приложения с оцветено в оранжево лого агенцията издаваше под гриф с различна степен за секретност.
“Това, където отпечатваха моите служебни информации за екологичната драма на Русе, беше “С-1”, което означаваше нещо като първа степен и се издаваше изключително и само за членовете на Политбюро на ЦК на БКП. С други думи имах “честта” да информирам най-високото йерархично ниво на управляващата партия”, обясни Атанасов.
По думите му “велможите” четели секретните бюлетини и се информирали.
“А след това “опровергаваха” по своя си назидателен начин изнесеното от журналистите от различните медии. Защото такива служебни информации предаваха на своите редакционни ръководства и колегите от БНР, БНТ, от националните всекидневници по него време. Светъл лъч беше появата на кратка информация, обикновено в ефира, предизвикана след поредно силно обгазяване на крайдунавския град. Това бяха силно редуцирани текстове, които в случая БТА предлагаше на обществото чрез своите абонати – радио, телевизия, печатни медии. Да, моите служебни информации – макар засекретени и неразгласяни, бяха огледало на ставащото в Русе. Въпреки че отиваха само до определен адресат, ползвани са “по усмотрение”, цитирани са според зависи, знаех, че по този начин обективната истина рано или късно ще достигне до обществото, ще отскочи до съседите, ще надхвърли и желязната завеса. Изпитвах удовлетворение, че макар и по този начин казвам нещо за страданието на моите съграждани, за тегобата над родния ми град”, разказва Пламен Атанасов.
