Колкото и да е странно, но едва от съвсем скоро учените започнаха да си задават въпроса как изглежда Слънцето от другите планети в системата на нашата звезда.
Обикновено това питане си задаваха и му отговаряха писателите фантасти или във фантастичните филми. Дори от НАСА смятаха до скоро, че залезите на Земята, Уран и Венера например не се отличават съществено едни от други. Само, където Слънцето е по-голямо. Но с напредването на технологиите и снимките, направени от спътниците на човечеството (предимно американски и европейски, но също и руски), учените започнаха да си променят мнението. Ето примери за залези, илюстрирани от НАСА, които ни дават известна представа как изглежда родната звезда от собствената си Слънчева система и през човешките очи.
Меркурий
Рон Милър/NASA
Слънцето е най-впечатляващо на Меркурий, но в случая художникът на НАСА го е видял по залез на първата планета в системата и затова е толкова мъничко. Иначе е два и половина пъти по-голямо, отколкото се вижда на Земята, и 6 пъти свети по-интензивно. Най-голямото му разстояние от Меркурий е 58 млн. километра (до Земята е на около 150 млн.), а и на първата планета в системата няма атмосфера, която да пречи на лъчите яростно да я изгарят и разтапят от едната страна, която винаги е обърната към звездата, на другата е вечен мрак.
Венера
Рон Милър/NASA
Втората планета е на 108 млн. км от Слънцето, но неговата светлина стига трудно до повърхността, защото атмосферата е от облаци, изобилстващи от сярна киселина. Всяка секунда падат хиляди гръмотевици, а понякога и милиони. На Венера Слънцето изглежда два пъти по-голямо, отколкото на Земята, но само като размазано петно и много рядко би се виждало от повърхността на планетата, пробивайки плътните облаци. Венера се върти около оста си за 234 земни денонощия, което е и тамошното денонощие, но годината (т.е. обиколката около звездата) е по-кратка – 224 наши дни.
Марс
Рон Милър/NASA
От Марс разстоянието до Слънцето е около 228 млн. км, т.е. дискът на светилото е 60% от виждания на Земята. Атмосферата е много рядка, 1/80 от земната, но пък в нея 1% е от постоянно висящ във въздуха магнетит, от който се завихрят и бури. А оцветяването на небето е направо противоположно на земното. В зенита марсианското небе е червеникаво-розово, а при изгрев и залез е синьо до лилаво. По обяд небето е жълто-оранжево. Здрачът преди изгрев и след залез трае много по-дълго на Марс, отколкото на Земята. Лилавият оттенък, който понякога придобива марсианското небе, се образува в разсейване на светлина върху микрочастици от лед в облаците, но това е доста рядко.
Юпитер
Рон Милър/NASA
След Марс Слънцето прилича повече на ярка звезда в небето на следващите планети. Художникът Рон Милър предлага поглед от спътника на Юпитер Европа, където се смята, че може да има и живот. Юпитер е на 778,5 млн. км от Слънцето и на Европа светилото се вижда 5 пъти по-малко, отколкото на Земята. Нова мисия ще даде по-пълна представа как точно ще изглежда залезът там.
Сатурн
Рон Милър/NASA
На разстояние 1,5 млрд. км Слънцето на Сатурн се вижда 9,5 пъти по-малко, отколкото на Земята, и около 100 пъти по-малко ярко. Атмосферата на планетата съдържа кристали вода и газ, включително амоняк. Пречупвайки се през тях, слънчевата светлина създава много красиви оптични илюзии – ореоли и пархелии (лъжливи слънца). Създава се ефект на фалшива звезда, дори на спътниците.
Уран
Рон Милър/NASA
Смята се, че в близост до Уран и Нептун само човек с много остро зрение може да види слънчевия диск (ако има възможност да го направи). Уран е на 2,9 млрд. км от Слънцето. Планетата има плътна атмосфера, която се състои главно от водород и хелий. Според НАСА на Уран небето на залеза трябва да се превръща от синьо в тюркоазено, но на спътниците около него нещата се променят заради липсата на атмосфера.
Нептун
Рон Милър/NASA
Нептун е на 4,5 млрд. км от Слънцето и то се вижда 30 пъти по-малко, отколкото на Земята. Атмосферата на Нептун е подобна на урановата, с високо съдържание на лед, вода, амоняк и метан. Но ураганите бушуват през цялото време, така че е трудно да се надникне в дълбините на атмосферата с помощта на видима светлина. Художникът на НАСА представи Слънцето от Тритон, спътника на Нептун. Облаци от прах и газ, излъчени от мощен криогейзер (от лед) на тази луна, частично закриват малката звезда. През рядката азотна атмосфера звездата изглежда червеникаво-жълта.
Плутон
Рон Милър/NASA
За повечето от съвременните астрономи Плутон не е планета, а нещо по-малко от това – планетоид. Разстоянието до Слънцето е 6 млрд. км и то свети 1600 пъти по-слабо там, отколкото на Земята. Светилото се вижда като точка. Когато е в перихелий и е най-близо до Плутон, Слънцето излъчва 400 пъти повече светлина от пълнолунието на Земята и засенчва другите звезди на плутонското небе. Атмосферата на Плутон е много разредена, състои се от газове, изпаряващи се от повърхностния лед: азот, смесен с метан и въглероден окис. Подобно на земната атмосфера, тя разсейва слънчевата светлина в синия спектър.
