В 11,45 часа на 23 юли 1942 г. състав на Софийския военен съд осъжда на смърт шестима души – за подривна дейност, в разгара на Втората световна война. Един от обречените на разстрел е Никола Вапцаров – тогава на 32 години, издал една-единствена книга със стиховете си, „Моторни песни“ (1940). Присъдата е изпълнена още същия ден, малко след 21 ч., на Гарнизонното стрелбище в София. Но преди това, когато Вапцаров знае, че му остават още само няколко часа живот, пише на стената на килията си едно от най-въздействащите стихотворения в българската литература.
Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…
толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!
Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
Никола Вапцаров е роден на 7 декември (24 ноември стар стил) 1909 г. в град Банско, тогава
все още в Османската империя. Баща му е войводата на ВМРО Йонко Вапцаров, а майка му е Елена Везюва със съдействието на американската мисионерка мис Стоун завършва американския колеж в Самоков и по-късно става протестантска мисионерка и учителка, припомня в блога си Дани Иванов.
Като юноша той попада под силното влияние на руснака д-р Борис Майлер, който живее от 1919 г. в къщата на Йонко Вапцаров като белогвардейски емигрант, оказал се (според по-късни улики) болшевишки агент на НКВД. След провала на Септемврийското въстание през 1923 г. той бяга обратно в СССР. Предполага се, че е внедрен да реализира проекта за създаване на ляво крило на ВМРО, т.н. ВМРО (обединена). Неговият образ и влияние върху възпитанието на юношата Никола в духа на комунистическата вяра се изтъква във всички мемоари на Вапцаровата фамилия, издадени след 9 септември 1944 г.
От друга страна, къщата в Банско е посещавана от царствени особи като цар Фердинанд, Вилхелм II, Цар Борис III и видни интелектуалци като поетите Пейо Яворов и Елисавета Багряна, художниците Константин Щъркелов, Иван Пенков и др. От своя страна фамилията Вапцарови през 20-те и 30-те години на миналия век има достъп в двореца, запазени са групови снимки на юношата с цар Борис ІІІ. Никола учи в гимназията в Разлог (1924 – 1926), след това в Морското машинно училище във Варна (1926 – 1932), по-късно наречено на негово име.
Той е на учебна практика първоначално на кораба „Дръзки“, а през април и май 1932 г. с кораба „Бургас“ посещава Цариград, Фамагуста, Александрия, Бейрут, Порт Саид и Хайфа. При завършването на училището е произведен в ранг – офицерски кандидат и получава диплом за машинен техник.
След дипломирането си Вапцаров постъпва на работа във фабриката на „Българска горска индустрия“ АД в село Кочериново – като огняр и после механик. Избран е за председател на професионалното дружество, защитаващо правата на работниците. Едновременно с това организира, пише и играе роли в любителски театър.
Сключва брак с Бойка Вапцарова и им се ражда син, Йонко, но скоро детето се разболява и умира. Уволнен е от фабриката през 1936 г. след авария. Премества се в София, където дълго време не успява да си намери работа, но Бойка започва да работи като чиновничка в една банка. В периода 1936 – 1938 Вапцаров работи за кратко като техник във фабриката на братя Бугарчеви, а след това като огняр в Български държавни железници и в Софийски общински екарисаж.
През септември 1940 Вапцаров напуска екарисажа и след краткотрайна работа (около месец) в една изпитателна станция я напуска и остава безработен.
Вапцаров, който е с леви убеждения в началото на Втората световна война се занимава с просъветска дейност.
През ноември 1940 по време на Соболевата акция, той заминава за Банско, където става организатор на събирането на подписи в подкрепа на съюзен договор със СССР. На 12 декември в дома на Вапцарови в град Банско е направен обиск и поетът е арестуван, след като у него са намерени компрометиращи материали.
През втората половина на декември той е освободен под гаранция до разглеждане на преписката от прокурора. В първите дни на месец юни 1941 г. Вапцаров е арестуван отново и от София е откаран и затворен в Разложкото полицейско управление във връзка с образуваното там наказателно дело по участието му в Соболевата акция. Оттам той е интерниран за три месеца в Годеч до произнасянето на съда.
При организирания процес по реда на Закона за защита на държавата го намират за невинен и той е оправдан.
Междувременно СССР е нападнат през юни от Германия и след завръщането му в София (септември 1941 г.) Вапцаров търси контакти за участие в съпротивата. Така се свързва с Цвятко Радойнов, който е влязъл нелегално в страната, начело на група съветски диверсанти през лятото на 1941 г. Радойнов става ръководител на „минноподривната комисия“ към ЦК на БРП(к), чиято задача е да организира извършването на саботажна дейност срещу държавните институции в България и немските войски, разположени в Царството. В резултат Никола Вапцаров е назначен за касиер на „минноподривната комисия“.
За дейността си безработният Вапцаров получава средства, с които издържа семейството си, тъй като подривната организация е финансирана от СССР. През март 1942 година след продължителни агентурни действия са извършени масови арести на комунистически активисти. По този начин около 60 човека стават подсъдими по делото, станало известно като процес срещу ЦК на БРП(к).
Повдигнати са им обвинения по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група финансирана от чужда държава във време на война и за организиране на дейност целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България, както и за подривна дейност срещу съюзническите немски войски. В дома му са открити пистолет, шифровани записки, агитационни материали и други уличаващи го в конспиративна дейност доказателства. Вапцаров е подложен в затвора на тежки физически мъчения и признава за нелегалната си дейност.
На 6 юли 1942 г. започва процесът.
Протокол на открито заседание на Софийския военен съд от 6 юли 1942 г. показва, че пред съда Вапцаров се отрича от показанията, които е дал при разследването. На 23 юли той все пак е осъден на смърт и още същата вечер бива разстрелян, заедно с Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов на Гарнизонното стрелбище в София. Молба на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но същата е отклонена.
Брат му Борис Вапцаров също е активист на комунистическото движение в България и в процеса срещу ЦК на БРП(к) е призован за свидетел.
Вапцаров редактира в. „Литературен критик“ (1941). Публикува във вестниците „Кормило“ (1936), „Нова камбана“ (1937), „Светлоструй“ (1939), „София“ (1941), сп. „Занаятчийска беседа“ (1937 – 41) и др. През 1937 г. печели конкурс на сп. „Летец“ за художествено произведение с въздухоплавателен сюжет със стихотворението си „Романтика“. Приживе Вапцаров издава само една стихосбирка – „Моторни песни“ (1940) – под името Никола Йонков. Освен това пише пътеписи, разкази, критика, произведения за деца и една пиеса. Някои от материалите са публикувани в периодичния печат, но най-много е издаван след смъртта си.
Стихосбирка: „Моторни песни“
Стихотворения: „Вяра“, „Двубой“, „Пролет“, „История“, „Селска хроника“, „Писмо“, „Романтика“, „Кино“, „Доклад“, „Ботев“, „Хроника“, „Борбата е безмилостно жестока“, „Прощално“ и др.
Драма: Вълната, която бучи
