На Балканите има един страшен кошмар, който според легендата, но и според учени, се повтаря на 40-ина години и той се казва “Вранча”.
На 16 септември той отново ни припомни за себе си с 5,2 по Рихтер, а през юни и юли имаше зловеща поредица, при която ритмично се редуваха трусове от над трета и четвърта степен с по-ниски, пише “24 часа”.
Родените през 70-те години на миналия век със сигурност никога няма да забравят онзи петък вечер на 4 март 1977 г., когато в 21,24 ч. земята зловещо се разлюля. Трусът бе такъв, че дори навън бе трудно да се ходи и хората залитаха.
И ако столичани и градовете в Западна България се разминаха само с уплаха, за района на Свищов това бе една от най-големите катастрофи. Там рухна 8-етажен блок на химическия комбинат “Свилоза”, който погреба 109 души. Изпод отломките са извадени живи 31 души. У нас 355 жилищни сгради и 5 училища са разрушени, а 4463 са значително повредени. 1000 семейства остават без покрив.
В Румъния ужасът е още по-голям, защото измерената сеизмична енергия при труса е равносилна на 167 атомни бомби. В този ад там загиват над 1578 души, а 10 500 са ранени. Разрушенията са оценени за над 2 млрд. долара.
Макар че част от учените смятат, че на всеки 30 – 40 години това “чудовище” се събужда, историята помни и изключения, което дава основание на мнозина енергично да отричат теорията за цикличността. Фактите в това отношение са следните: През 1802 г. се е случило най-силното с магнитуд 7,9 на дълбочина 150 км, 36 години след това, през 1838 г., то е по-слабо – 7,5, и е известно, че са загинали 73 души, но според различни източници може би са били 10 пъти повече. “Плашилото Вранча” напомня за себе си и през 1908 г., тоест 70 години по-късно е регистриран трус с магнитуд 7,1, но няма данни за загинали. Не е така обаче при катастрофата от 1940 г., когато ударът е от 7,7-а степен и погребва над 1000 души. 37 години по-късно, през 1977 г., макар и по-слаб, в него губят живота си много повече хора заради презастрояването, занижените строителни изисквания и продължителността на труса – 56 секунди. 11 години след това идва изненадата – нов трус през 1986 г., отново с жертви – 150. 4 години по-късно, през 1990 г., макар че земята се люлее по-слабо – с 6,7-а степен, загиват 13 души.
С други думи, историята показва, че действително може да се говори за известна цикличност, но тези интервали се редуват с дълги периоди на затишие или със силни земетресения след големи катастрофи.
“Вранча е особено огнище – обясни пред “24 часа – 168 истории” доц. Филип Филипов от Института по механика към БАН, който от години работи в областта на сеизмологията. – То е дълбокофокусно, през 1977 г. е било на около 98 – 100 км дълбочина, поради което сигнали достигат и до България – те са с ниски честоти и тъй като земната кора функционира като филтър, тя най-общо “реже” високите. При това положение между пластовете се получава триене и затова мнозина смятат, че на около 40-ина години се стига до сериозен земетръс, при който най-засегнати са “нискочестотните” сгради.”
Според специалиста тук има една особеност. Колкото по-високи са те, толкова са по-нискочестотни, но това не означава, че са по-опасни.
“В случая говорим предимно за жилищно строителство и основният въпрос, който ни интересува, е дали ще има жертви – поясни той. – Ако една сграда е 100-етажна, тя е преосигурена. Примерно в Тайван има една, която е висока 508 м и на върха й е монтирано махало, за да намалява вибрациите от вятъра. Проектът е устоял на много сериозни земетресения. С други думи, сеизмично уязвимите сгради са от 3 до 16 етажа, но от тях могат да паднат само дефектните, които не отговарят на изискванията. Останалите до 3 етажа, може да се каже, че са високочестотни и по време на трусове при тях трудно може да има жертви – най-малко хората за секунди ги напускат. За съжаление, при Вранча през 1977 г., както при всички катастрофи, има струпване на множество грешки, съчетани с лошо стечение на обстоятелствата – ако бе само една, вероятно нямаше да се случи тази трагедия. В момента тя няма как да се повтори, защото вече има натрупан много сериозен опит, но по онова време не е имало такъв, не е имало и специалисти.”
Думите на Филипов се потвърждават и от снимките от 1977 г., запечатали един зловещ момент. Околните къщи, макар и с леки разрушения, стоят по местата си, рухнал до основи е само блокът на “Свилоза” и пристройката към него.
Филипов е наясно с всички тези особености, тъй като месеци след катастрофата през 1977 г. той и негови колеги са командировани, за да установят какви са причините. В продължение на два месеца те усилено проучват всички обстоятелства, за да не се допусне подобна трагедия никога повече.
“Изследването ни бе публикувано през 1985 г. в монографията на акад. Бранков – спомня си днес той. – Бях негов докторант и така се случи, че работех с всички асове в тази сфера по това време. По принцип, огнището е далеч – на около 350 км, но е много дълбоко – 100-тина км, и в такъв конус се разпределя енергията. При рухналото общежитие на “Свилоза”, където имаше най-много жертви, откроихме няколко неблагоприятни фактора. Първо, проектът за блока е бил подготвен за Видин, но някой го взема оттам и забележете – изгражда се в Свищов, без да се променя нищо в него. Дори при тогавашните строителни норми това е било недопустимо. При положение че обектът ще е до река Дунав, а под нея е известно, че има десет пъти по-голяма подземна река… И на този фон почвите в цяла Северна България са льос, тоест те са песъчливи.
Второ, общежитието е сеизмично уязвима нискочестотна сграда – 8-етажен блок, и до него има пристройка, вече не помня какво бе предназначението й – дали беше стол или магазин.
Между двете е имало стоманобетонна шайба и някакъв неграмотен я е прерязал, вероятно за да си отвори врата 3 на 3 метра към магазина. Ако тази “шайба” съществуваше, тя би трябвало да издържи на тези нискочестотни колебания. Но когато си прерязал “шайбата”, за да си направиш проход, всичко става като обърнато махало. Съвпадат честотите и рухва. Все едно първият етаж е нещо като тухла, закрепена на кибритени клечки. При трус от 50-ина секунди етажите се срутват като домино. След като с колегата направихме всички измервания, заключението ни бе, че големият брой жертви на такова разстояние от Вранча се дължи на груби проектантски грешки.”
Според учения, ако беше само шайбата, а всичко останало е било както трябва, тогава сградата би устояла.
“Станало е класическо натрупване – механично преместен проект, който не е изчислен за условията в Свищов, льосът – всеки един от тези фактори няма сила да събори блок, но заради целия този “микс” са се натрупали грешки и се стига до трагедията през 1977 г.”, обяснява Филипов.
Нещо повече, той е убеден, че много от хората загиват поради липсата на адекватна техника и кислород.
“Тогава в България нямаше специализирано звено с опит в спасителни операции – спомня си той. – Първото и най-важното нещо за екипите е да имат компресори с пробивни къртачи, които бързо да направят отвори в руините и да доставят чист въздух.”
Според учения, в днешно време повторение на щети от такъв мащаб е много малко вероятно, защото вече действат съвременни норми за застрояване.
“Но за да сме сигурни какво е нивото на сградния фонд в момента, какво пречи да се поставят датчици във всички 1 – 2 млн. асансьори на територията на страната, те са евтини и ще осигурят надеждна картина коя сграда как се “държи” при трусове, за да се вземат адекватни мерки навреме”, посочи още ученият.
На въпрос очаква ли подобно опустошително земетресение в района, Филипов каза, че трусове във Вранча винаги ще има, но по-страшно от това през 1977 г. е малко вероятно.
Единственото му притеснение е, че през 90-те години на миналия век у нас са се внасяли безконтролно нискокачествени турски материали.
“Слава Богу, от години вече имаме независим строителен надзор и добра проектантска култура, може би е най-добрата на Балканите, а в научно отношение все още сме водещи специалисти в тази част на Европа – така че ако се спазват изискванията на колегите от надзора, ако се използват материали по БДС, всичко ще е наред.
Но ако се хитрува, както в Турция, ако не се спазват нормите за бетон, няма да стане.” Според Филипов никога не трябва да се забравя, че България има дълга речна граница с Дунав, а това е потенциален природен феномен заради огромната подземна река под нея и затова винаги трябва да имаме едно наум при строителството в района.
