В едно от последните си интервюта Кирил Маричков разказва за песента “Среща” и накрая заключава с обикновен тон, че е вечна. Казва го с трезва преценка на жив класик, повдига рамене и толкова. Парчето е вечно, работата е приключена. Каквото е направено добре, е направено добре завинаги.
Това парче има необикновена съдба, чийто финал не знаех. Маричков преравя с растящо отчаяние един голям архив от текстове за песни и потресен от баналните предложения, накрая попада на нещо хубаво. Написано е от млад поет от Хасково, разделил се с ученическата си любов. Макар да е ясно, че никоя друга любов не e създавала толкова непохватна поезия, както ученическата, Маричков улавя нещо в думите.
Получава композиция към песента – тя не е негова. Има обаче резерви. Твърде бодра, темпото не отговаря на замисъла. Преправя, променя – финото изкуство на аранжимента (вписан е в авторство именно с аранжимент). И с много точна ръка създава една от най-майсторските песни на “Щурците”. Тя е пълна с музикантски идеи, шлифована е виртуозно.
Тези редове тополи, през които се търсят погледите, се редуват с една фраза на китарата, дето се изкачва нагоре като рязко поемане на дъх, после се връща като въздишка. Или клавирът грабва “И ще бъдем пак двамата” и си го отвлича за свои нужди, за да го провери на езика на солото… Целият рокаджийски бенд се грижи за срещата. С други думи – да направи от един младежки стих отливка за вечно парче. Да го превърне в шлагер.
А житейската история зад музикалната завършва така: Младият поет от Хасково и момичето поемат по своя път (сами). Десетилетия по-късно той губи съпругата си и се разболява от рак. Връща се в родния град. В последните му дни още един човек, освен неговите близки, полага грижи за него. Момичето от стиха, неговата ученическа любов. Появила се е отново. Тук избягвам да мисля за трогателните неща, питали ли са се живият и умиращият “дали аз закъснях или…” Достатъчно е да знаем, че този настойчив глас на Кирил Маричков ги е преследвал навсякъде трийсет години, за да ги срещне още веднъж.
