Десети ноември е исторически ден за България, станал символ на огромна промяна. За някои е революция, сложила край на кошмарния социализъм, за други – режисиран партиен преврат, а за някои – гигантска измама.
На 10 ноември 1989 г., само ден след падането на Берлинската стена, у нас се случва нещо немислимо – пленумът на ЦК на БКП сваля дългогодишния комунистически лидер Тодор Живков от длъжността генерален секретар на партията. Мнозина българи дори не могат да повярват на ушите си, когато чуват по телевизията, че несменяемият 33 години вожд на държавата, наричан свойски Тато, се е отказал от поста си председател на Държавния съвет на Народна република България.
Всъщност върхушката на БКП сваля Живков, който се е превърнал в пречка за перестройката на съветския лидер Михаил Горбачов. Според легендите всичко става с благословията на Кремъл и с активното участие на генерала от КГБ Виктор Шарапов, посланик на СССР у нас от 1988 до 1992 г.
Предложението е подкрепено от близките съратници на Тато – Йордан Йотов, Добри Джуров, Димитър Станишев, както и от Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов.
Петър Младенов, член на Политбюро, е избран за наследник на Живков като генерален секретар на БКП, а по-късно и за председател на Държавния съвет.
Веднага тръгват драстични промени – след 45 години социализъм започва трансформация на политическата и икономическата система от тоталитаризъм към демокрация и пазарна икономика.
На 11-12 декември ЦК на БКП се отказва от еднопартийния модел на управление и предлага отмяна на член 1 от Конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта.
През юни 1990 г. в България се провеждат първите многопартийни парламентарни избори след промяната.
Промените връщат на българите отнети права – на частна собственост, свободно пътуване в чужбина, на живот във всеки град, без специално разрешение от властите.
Настъпват обаче трудни години – мнозина обедняват, губят работата си и спестяванията си. Други забогатяват – някои с предприемчивост, други с далавери.
И до днес мненията за събитията около и след Десети ноември, както и за продължаващия преход са разнопосочни. Все още нямаме усещане, че живеем в “бяла държава” – на опашката сме по доходи в ЕС, където членуваме от 2007 г., корупцията ни спъва за Шенгенската зона за свободно движение.
Това обяснява защо има хора, които със сантимент си спомнят, че по соца кофичка кисело мляко струваше 23 стотинки, самун хляб – 30 стотинки, дневната тарифа на тока – 2,5 стотинки за киловатчас, литър бензин – 40 стотинки. Носталгиците удобно забравят, че преди 1989 г. редовият българин чакаше чинно на опашка – за банани по Нова година, за панелка и автомобил (“Москвич”, “Жигули” или картонен “Трабант”).
1989 г. е последната, в която според официалните данни сме имали положителен прираст – повече раждания, отколкото умирания. Населението тогава е 8 877 000 души.
За 35 години преход страната ни е загубила почти 2 милиона души и според последното преброяване на НСИ през 2021 г. сме 6 899 000 души.
