Борислав Дамянов и семейството му произвеждат плодове и зеленчуци в оранжерия в село Струмяни, Благоевградско – домати, марули, лук, картофи и много други.
„Тези домати се гледат почти толкова, колкото едно новородено преди да се роди – 7 месеца“, разказва Борислав пред bTV.
Стоката му се продава в София. Амбалажните касетки от последната реколта розови домати “Ръгби” се връщат при него, след като стоката е продадена в столицата.
На една от щайгите е залепен етикета от магазина, част от голяма верига – не чужда, а българска. С цената на домата, която плащат софиянци – 4,99 лв.
„От тук доматите тръгват на 0,80 лв. без ДДС. Значи от 1 лев отиват на 5 лева. И това е розови домати „Ръгби“, казва производителят.
Доматът на Борислав поскъпва пет пъти, докато измине 140 км между Струмяни и крайния клиент в София. И сменя собствеността си пет пъти.
„И на всяка стъпка, на всеки човек, има надценка. И затова се получава така. Реално ние храним още 4-5 души по веригата. Много колеги пробват да са производители и търговци – не става“, казва Борислав.
Не става, защото без големи обеми не си конкурентен. За малки количества разходът ти за транспорт и търговия прави стоката твърде скъпа.
А сега по обратния ред на веригата за доставки ще проследим пътя на домата и всички смени на неговата собственост, за да разберем защо струва 5 лева в голямата верига.
Големите вериги магазини, без значение дали са български, или чужди, се договарят само и единствено с големи търговци, които могат да предложат количества.
„Веригата, каквато и да е като собственост, на нея й трябват обеми, на нея й трябват огромни количества. Когато става въпроса за количества, става въпрос и за други цени. Така работи светът. Други цени, които са по-ниски, защото на една верига дневно ѝ трябват между 40 и 80 тона домати. От нас няма кой да осигури това количество“, обяснява Борислав.
В България фермерите нямат координация помежду си, няма коопериране и затова се създава нишата за прекупвачите и за по-високите цени.
Големият играч, който се договаря директно с веригите, е търговец, който изгражда верига от партньори и по-дребни прекупвачи, които изкупуват на регионално ниво стоката.
Така имаме:
- първо – производител
- второ – регионален прекупвач
- трето – голям прекупвач
- четвърто – верига магазини
- пето – потребителите
Петият и последен собственик на домата за 5 лева или марулята, която Борислав продава за 50 стотинки, а ние купуваме за 2 лева. На всяка стъпка от веригата всеки иска да печели и не би ви осигурил домата или марулята на Боби на рафта, ако не печели.
Защо веригата на доставка в България е толкова дълга, с толкова прекупвачи и защо в по-богатите страни от Европа няма толкова посредници, а храната е по-евтина?
Кой носи отговорност за скъпите стоки – магазините или политиката на държавата? Питаме бившият министър на земеделието Явор Гечев.
„Веригите не са съвсем невинни в този процес. Но не са и само те виновни. Просто конюнктурата на това, което сме постигнали в България, е такова. Малките производители не могат да влязат големите магазини, защото те имат определени изисквания за обем. Ние нямаме коопериране, нямаме адекватна политика“, коментира Гечев.
Кооперативите, които обединяват производителите и преговарят директно за цени с веригите от позиция на силата, са причина за силната пазарна позиция на хранителните продукти на страни като Полша, Гърция, Испания, включително Македония и Турция.
Липсата на коопериране в България удължава веригата на доставка, съответно цената, убива местните производители и увеличава дела на вноса.
Производителите са на практика дялови участници в кооперативите в държавите, в които ги има. Държавите също могат да се намесват в обединенията на земеделците и съответно да има лостове върху цените. Но за да има кооперативи, са необходими законови условия и подкрепа от държавата.
У нас условия за това няма. Затова има прекупвачи. Магазините също нямат как да се договорят директно с българските земеделци, защото самите земеделци нямат обща търговска структура.
„Една моя позната опита да направи обединение и не можа, защото се оказа, че за да направиш такова обединение, трябва да има минимум 50 души. 50 души земеделци не мога да ви намеря от тук до Сандански. Няма. Как да се обединим?“, казва Борислав Дамянов.
Така вносът на храна става все по-голям дял от потреблението у нас и намесата на държавата в ценовата политика все по-трудна.
Производителите на плодове и зеленчуци като Борислав и семейството му у нас буквално изчезват.
„Ако стане война като в Украйна, ние за две седмици ще се избием, ние си българите, за храна. Защото реално не произвеждаме нищо“, казва българският производител.
Борислав споделя, че държавната политика у нас не е особено стимулираща да произвеждаме храна. Дава пример как се взима субсидия за домат и какъв е размерът ѝ.
„1153 лева на декар. За да си защитя аз 1153-те лева, трябва да им докажа, че съм продал 17 200 кг от този декар – това е един камион“, казва той.
Обществена тайна е, че земеделците издават фактури за плодове и зеленчуци, които не съществуват. Това поставя въпроса каква част от и без това малкото произведена земеделска продукция в България, според официалната статистика, е виртуална и колко още по-малко са реалните произведени храни у нас.
Борислав Дамянов споделя, че отглеждането на храна е негово призвание. Мечтае да прави земеделие и да произвежда в среда, където има правила, които се спазват и където не се налага да лъжеш, за да оцелееш.
Но дори помощите, които земеделците получиха по така наречената украинска мярка, са обвързани с виртуални условия, които трудно се постигат в реалността. Държавата не осигурява напояване, а бюрокрацията вместо да помага, пречи на самите производители.
Държавната администрация в земеделието става все повече, споделя Борислав, а самите земеделци все по-малко. А проверяващите винаги намират поводи за проблеми. При поредната проверка от БАБХ на фермата му органите установили, че е незаконно във фермата за зеленчуци да има котка, въпреки че благодарение на нея няма мишки. Но според закона проблем е котката, а не мишките. А той се чуди защо изобщо държавата се занимава с котката му, докато земеделието ни загива.
Дали държавата, създала такива условия за родните производители, създала условия за верига от прекупвачи между земеделците и веригите, може да се справи с цените на храните, като просто им наложи таван във веригите?
Борислав е на мнение, че цените няма да паднат, защото хората, които ги произвеждат, стават все по-малко.
„Дали ще паднат цените – не, няма да паднат. И те няма да паднат, защото в нашата държава е абсолютен хаос. Абсолютен!“, смята българският производител.
