Васил Найденов. Име, което няма нужда от определения. За политика и пенсии, за незаслужени награди и нечестни битки, за нотите на живота и тежката битка да останеш почтен човек.
С него разговаря Марина Цекова.
Марина Цекова: Преди всичко много благодаря, че приехте поканата за това интервю, за мен е голямо удоволствие.
Васил Найденов: При такава красива жена, то е вандалщина, ако човек не приеме.
Марина Цекова: Правим това интервю в една много напрегната политическа седмица. Вас това засяга ли?
Васил Найденов: Много е удобно на политиците, на властимащите във всички държави, не само България , да няма хора, които да мислят. И винаги потенциалът е в студенти и интелектуалци, те са тия, които правят революция, които са не по-наивни, но които имат желание да направят нещо ново, да изградят живота си. Такива хора, обикновено, наистина са правили революции. Не мога да си представя, че човек ще живее по един такъв начин, без да го интересува. Политиката е част от живота, защото това се случва на твоята улица, пред твоята градинка, в твоя квартал. Всеки един човек е зависим от това, което се случва. И нямаме право да седим безразлични. Има една такава песен, която пеем с Богдана: „Ние седим и чакаме сам да ни дойде света”, или светът, как ще бъде поправено граматически като подлог. Въпросът е, че света или светът няма да ни дойде сам. Човек сам трябва да си изгради този свят и малко ли много да си помогне.
Марина Цекова: Знам, че преди време на шега сте правили партия, дори сте събирали гласове за партията на Васил Найденов.
Васил Найденов: Къде си чула такова нещо?
Марина Цекова: Аз се готвя за интервютата.
Васил Найденов: Това беше голям майтап. Веднага ще разкажа, защото двама много известни архитекти, които са мои приятели. И съпругата му на единия от тях, която ни уйдисва на акъла, решихме да правим партия, а ние си правим майтап. Обаче трябва да ви кажа, че много бързо събрахме гласове. Защото аз ходих по това време на рентгенолози и такова, имах нещо проблеми със сърцето. И викам: Я тук я драснете”. И те: „Ооо, за вас веднага”. След това отидехме в някаква кръчма да пием и да ядем. И архитектът вика: „Събрахме подписите”. Той е хумор страшен. Но междодругото много години с Богдана ни караха да отидем в парламента. И ние го приехме като майтап.
Марина Цекова: Събирали сте тогава подписи за партия. Кога обаче сте били най-близко до истинско влизане в политика?
Васил Найденов: По времето на Емма Москова, когато беше министър на културата, доколкото се сещам, тогава бях в Национален съвет за музика. И редовно ходихме на заседания. И само това помня, че непрекъснато се коментираше това, че последният законопроект ще бъде законопроектът за култура. И все го оставяха, защото сега е времето за финансите, сега е времето за правосъдната система. И все културата отиваше, някъде няма да кажа, че с М започва. А ми се струва, че културата е важен отрасъл, защото това е духовността на един народ. Това е емоцията на един. Това е самочувствието на един народ. Много неща се базират на култура.
Марина Цекова: Помня в тази връзка Вашето посещение в парламента заедно с Кирил Маричков и Константин Марков от „Тангра”, когато говорите за пенсиите на артистите. Как приемате факта, че нито един от двамата не доживя да види тези пенсии?
Васил Найденов: И Богдана, и Стефан бяхме, и аз веднага се обадих на Кирил и на Косето, защото аз съм бил и в „Тангра“ и там съм вегетирал. Те са умни момчета, Бог да ги прости, и хора, които имаха интелект, и които са така градски, интелигентни момчета. Не, че убеждавахме Вежди. Той в този момент още беше тогава министър. Той още тогава каза, че под някаква форма ще бъдат дадени някакви не пенсии, защото тези пенсии изчезнаха. Не се разбра как изчезнаха. Но беше тъжно, защото не всеки може да има толкова години живот. Не всеки има този шанс, говоря за музикален живот. И в световната практика – представете си какво стои за Уитни Хюстън, или зад Том Джоунс, или за Бийтълс – това са цели фабрики, заводи за изкуство, които сумати хора се прехранват. Нашето поколение нямаше толкова продуценти, даже тази дума тогава я нямаше, поне не я знаехме. И общо взето струва ми се, че от тази гледна точка, наистина държавата дължеше на тези хора, които са дали нещо, да не се върнат на изходна позиция. Защото е много страшно ти на 50 години да установиш, че нямаш нито един работен ден. Все едно през това време ти не си живял.
Мисля, че всеки един от нас е длъжен, когато вземе вече някаква позиция, когато народът по някакъв начин го уважава или обича и когато ти имаш тази възможност, ако можеш да помогнеш, струва ми се , че не можеш да бъдеш в един много тесен коридор. Твоите проблеми, твоите успехи, твоите бъдещи актуални планове – това е хубаво, ама мащабът е много малък.
Марина Цекова: Изкушава ли сте се някога обаче да чуете: Васил Найденов министър на нещо? Или Васил Найденов депутат? Или премиер? Или президент?
Васил Найденов: Не, не, не. Аз не съм този модел човек. И даже тук ще си позволя да кажа – Йорданка беше години наред председател на журито на „Златния Орфей”. И когато се явих на „Орфея”, тя е била женена за шефа на радиото Берлин, тогава за първи път ме накараха да се явя като самостоятелен певец. Не помня какво съм пял. И естествено, още в самолета имах едно гадже стюардеса, което беше гадже и на други хора известни. И в един момент тя още в самолета вика „Ти получаваш първа награда“. Йорданка винаги е била един от митовете, както и Лили Иванова. Много голяма певица с голям чар и обаяние. Тя и до момента е страшна. И Лили, респективно. И дойде и беше се разплакала, защото не взе голямата награда. Аз даже не съм и споделил с нея. Аз още в самолета го знаех. До ден днешен още не вярвам на награди. Бил съм много пъти и председател на жури. И още всички тези наградки малко са ми midnight special. И от тази точка не ме е вълнува. Аз не съм такъв, не ме блазни. Звучи може би нескромно или скромно – имам достатъчно слава. Има хора, на които трябва да благодаря. Тук вече е редно да благодаря на хора, които ръка ми целуват. Понякога не ми неудобно. Хора, които са по-млади от мен. Така че нямам нужда от този модел слава.
Марина Цекова: Но кой последно Ви целува ръка?
Васил Найденов: Много редовно мога да ходя без пари при таксиметровите шофьори. „За теб е безплатно“. В тоалетната ме пускат безплатно също. Не само това. Най-различни хора. Последно преди два дни бях на морето в един хотел и идват най-различни хора. Тази слава адски задължава и аз не съм убеден, че всички ние заслужаваме тази слава. Има гениални певици. Те са, може би, родени свише, както една Арита Франклин или Стиви Уондър. Просто има гениални хора.И ние не трябва да се ограничаваме с това самочувствие, че хората ни пляскат и ни се радват. Само трябва да благодарим в това отношение.
Без публика си нищо. Кел файда, ако си награждаван цял живот, като накрая една песничка е 3-минутна. За 3 минути трябва да кажеш всичко. Ако успееш на някой нещо да му потече тук и да кажеш „О, това на мен ми се е случвало. Аз бях така влюбен. Обичах аз така, мразех така, страдах така”. Ако това не го засегнеш, тогава досвидания. За какво си си губил времето и на себе си, и на тези пред тебе?
Марина Цекова: Имало ли е моменти, когато Вашата публика Ви е оставила?
Васил Найденов: Публиката е като в римските театри. Много пъти се влияят. Те обичат да гледат, да виждат човека, който е идеал и те сами си го създават. С Пугачова като работихме в една новогодишна програма тук в България, аз й се обадих. „И там наверху“ пееше. На върха какво се случва. И тя беше в много преносен смисъл – не само за върха на артистите, за върха на властимащите. Така че човек трябва много да внимава, защото публиката много бързо може да каже така. Тя не обича да вижда слаби хора. Иска да те вижда такъв, какъвто тя си е въобразила, че си. Понякога ти не си точно този герой, но тя изкуствено създава този мит около тебе и ако ти нарушиш този имидж, стават безкомпромисни.
