Една обувка минава през ръцете на 20 човека, за да стане напълно готова. В миналото България имаше традиции в производството – фабриките произвеждаха по 10-12 хиляди чифта на ден. Днес са останали едва няколко десетки производители в цялата страна, с по около 20 работници – колкото за една обувка.
Обувната промишленост у нас е на издихания, твърди Пламен Иванов – председател на браншовия съюз на кожарската, кожухарската, обувната и галантерийната промишленост. По думите му днес има само около 20 производителя и ако нещо не се промени, прогнозите му са, че до 2030 г. секторът съвсем ще изчезне, пише „24 часа“.
По данни на Евростат през 2023 г. в страната ни е имало 225 предприятия, развиващи дейност в производството на обувки с около 5500 заети в тях. Стойността на произведената добавена стойност е била 52,9 милиона евро. Оборотът на предприятията – 105,1 млн. евро, като спада със 6% спрямо предходната година. Производителността на труда е била 9500 евро, или 39% от средната за преработващата промишленост.
Според НСИ и изчисления на Министерството на икономиката и индустрията през 2024 г. България е внесла обувки на стойност 333 млн. евро, като това е с 8% по-малко от предходната година. За периода януари-май 2025 г. вносът е на стойност 146 млн. евро и основно идва от Полша, Румъния, Германия, Италия и Китай.
През периода януари-май 2025 г. България е изнесла обувки на стойност 59,4 млн. евро, основно за Италия, Полша, Румъния, Латвия и Германия.
Сега причините за западането на сектора са много – сряд тях са липсата на кадри и на пазари, няма държавна подкрепа, а пазарът е залят от евтин внос.
“Идва продукция от Китай, Бангладеш, Турция с цена 15-20 евро на чифт обувки. Търговците нямат интерес към българската стока, защото при нея надценката, която могат да сложат, е много по-малка. Средно нашите обувки струват 80-120 лв., като надценката на производителя е 20-30% най-много. Няма как да са по-евтини с това качество, а от години никой не смее да вдигне цените“, казва Иванов.
Според него има основания за съмнения относно качеството на вносните продукти.
“Никой не контролира какво влиза у нас, не се изследват материалите дали съдържат хром, формалдехид, които са отровни за организма, могат да предизвикат алергии. Особено за малките деца е много опасно”, предупреждава Иванов. И апелира хората да държат на качеството, защото ходилата са най-уязвимата част на тялото.
За голяма част от обувките, които се продават като български, не е сигурно къде точно са произведени и от какви материали. Дори да пише, че са от естествена кожа, всъщност са перфорирани от синтетичен материал. Много често на етикета например пише произведено в Пещера, но не е посочен конкретен адрес и производител, което е признак за слаб контрол на държавата.
Няма и политика за развитие на индустрията. Дори и да се дават субсидии, бюрокрацията е голяма и нещата стават много бавно, твърди председателят на съюза. “Има например субсидии за закупуване на нова техника, но не можеш да кандидатстваш, ако си на загуба. А няма завод, който да е на печалба”, твърди Иванов.
И припомня, че е имало периода, в които обувната промишленост в България е била силна с големи заводи като “Флавия” в Пловдив , произвеждащ елегантни модели, “Рекорд” и “Стадион” в Габрово – първият само за мъжка мода, вторият за специализирани спортни модели. Кожарството също е била водеща промишленост, а днес има останали два малки завода в Габрово. Дори и фирмите, които работят на ишлеме, вече не са много – около 4-5.
Основен проблем е, че няма приемственост в занаята.
Работещите в момента са в пенсионна или предпенсионна възраст. Заплатите в сектора са на средно ниво.
А занаятът не се учи за един ден. Нужно е поне 6-месечно обучение, за да навлезе един новак в процеса. Той е дълъг – материалът се разкроява, след това отива в шивалните, където се ушива саята – горната част на обувката. Там по нея работят около 10 човека. Те я предават на монтажния конвейер, където се тегли върхът, а след това и средната част, поставят се фортове, бомбета, табани. За всички тези детайли са нужни още около 20 души. Накрая се залепя и ходилото, готовата обувка минава през контрол на качеството, което да отговаря на държавния стандарт. Той постановява колко трябва да е повдигането на петата, каква да е извивката на крака – формата се прави по специален калъп.
“Балканските мъже имат по-широки крака. Трудно български мъж ще влезе в обувки от Италия, които са по-тесни. Разбира се, всеки човек е различен. Има български работилници, които изпълняват и индивидуални поръчки”, разказва Иванов.
По думите му пандемията е променила и потреблението, което рязко е спаднало и все още не може да се възстанови. По изчисления на браншовия съюз пазарният дял на български обувки у нас е около 5%.
Иванов предупреждава за още един проблем – ако се ликвидират всички текстилни фирми, няма кой да обуе и облече армията ни. Единствено заводът „Кавалер“ в Габрово произвежда специализирани обувки.
Има обаче и положителни примери. Компания в Пещера например произвежда луксозни и дизайнерски обувки, с които дори Анджелина Джоли се разходи на червения килим на фестивала в Кан. Софийска фирма с италиански собственик пък е регистрирала 128% ръст на продажбите през 2023 г., но 95% от производството отива за износ.
Отива си българското обувно производство, потвърждават и търговци от бранша. Големи предприятия, произвеждали хиляди чифтове на ден, се принудиха да затворят. Силна конкуренция и евтин внос от Китай, липса на работна ръка и скъпи материали са причина за краха, посочват те.
В Пловдив от това производство не остана почти нищо. Някогашният гигант „Петър Ченгелов“, преименуван по-късно на „Флавия“, отдавна се спомина. „Произвеждахме на ден между 10 и 12 хиляди чифта“, спомня си дългогодишният работник Мирослав Чемишев. Той постъпва в завода през 1968 година и се труди без прекъсване до неговото закриване през 2015 г. „Беше нещо огромно. 2600 работници. В столовата се хранеха на смени. Но и на този завод му дойде краят“, отбелязва Чемишев.
Предприятието е приватизирано през 1998 г. и в първите години след това работи успешно предимно на ишлеме за известни европейски фирми, изнася и за САЩ. В най-цветущите си години негови изделия отиваха в Германия, Франция, Нидерландия. Отделно захранваше вътрешния пазар. Пловдивчани ходеха във фирмения магазин до портала на завода да си купуват обувки без надценка. И бяха доволни заради качеството.
„Един ден ни обясниха, че заводът е задлъжнял към една банка и на практика е обявен в несъстоятелност“, разказа Чемишев. През 2020 г. предприятието е купено от столичанин и сега е превърнато в бизнес парк. Запазени са сградите, част от тях са реновирани и са превърнати в по-малки помещения, които се отдават под наем. Но в тях обувно производство не се развива. Има офиси на куриерски фирми, предприятие за тръбна мебел, както и цех за шиене на чанти.
Бизнесът с производство на обувки си отива, казва и Тодор Инчев, чиято фабрика в продължение на 20 години работеше добре. Но през 2015 г. и тя затвори. „Няма кой да конкурира китайците, макар от техния внос държавата да не печели. Повечето продукция се вкарва контрабандно. Отделно заплатите на шивачите са около 2000 лева, а в същото време се произвежда продукт с ниска себестойност. Няма марж, откъдето да се компенсира“, посочва Инчев.
За залеза на обувното производство той посочва и друг проблем. „Много трудно се справяхме с дисциплината на работниците. Идваха при нас партньори от Италия и Турция. И наблюдавайки нашите шивачи, питаха в почивка ли са, бяха изумени от мудността им. А ние, притиснати от дефицит на работници, не смеехме да им кажем нищо, защото ще си тръгнат“, връща лентата Инчев.
В златните години фирмата му е произвеждала големи количества, но с ниска цена. „Работихме много качествено, без да пестим материали, но това оскъпяваше продукта и го правеше непродаваем“, описва той. По думите му за този бизнес трябват квалифицирани работници. „Един шивач на тегели трябва да има дългогодишен опит. Все пак качеството продава обувката. А училището, което подготвяше такива кадри, вече не се занимава с това“, допълва Инчев.
За трудността да набавят български обувки признават и търговци, чийто обект е разположен повече от 30 години на главната улица в Пловдив. „Зареждаме от малки цехчета. И всеки път, като отидем, виждаме табели, че търсят по 20-30 работници. Отдавна ги няма големите обувни заводи като пещерския „Васил Мулетаров“, преименуван в зората на демокрацията на „Стара река“. Впоследствие го взе италианец и работи над 20 години, след което и той се изнесе. Сега фабриката е разпарчетосана“, казва пловдивският търговец на обувки. По думите му в Пещера са останали единични частни работилници с по няколко души и те предпочитали да изнасят за Гърция.
В Пловдив също имало цехчета, които произвеждат по 200-300 чифта на ден. Но и те гледали да пласират продукцията си навън. „В Ловеч имаше завод за мъжки и дамски чехли на световна марка. Единият от собствениците му беше италианец. Поради липса на работна ръка преместиха производството в Украйна. И сега внасяме ей тези чехли оттам – държава, която е във война, произвежда“, отбелязва продавачът.
И днес в интернет могат да се намерят обявени за продажба обувки като нови, произведени от легендарния обувен завод „Сърп и чук“ в Габрово. Десетилетия наред той диктувал модата на обувките в социалистическа България, а качеството на чепиците му познавал дори Леонид Брежнев, за когото за ден измайсторили ботуши за лов.
Петър Младенов му бил гост на ловен излет край Москва и габровските моделиери им спретнали по един чифт – номер 42 за Брежнев и 41,5 на Младенов, разказват в града. Обувки по поръчка в „Сърп и чук“ имали още легендата Гунди, Александър Шаламанов, артистите Стефан Гецов и Тодор Колев. Покрай обувките на спортистите възникнала и габровската фабрика „Стадион“, която се специализирала в производството на спортни обувки и тук за първи път изработили шпайкове с бутони.
А когато дошли промените след 1989 година, трябва да сменят сърпа и чука с ново име. Моделиерът Пейко Михов, който почина през 2024 г., станал кръстник. Гледайки витрината с отличията на завода в кабинета на директора, той предложил „Рекорд“.
