Случаят със скритите камери в тоалетните на столичното 138-о училище повдигна много въпроси, както за това защо са поставени устройствата там, така и какво е емоционалното и социално въздействие от психологическата травма върху децата и техните родители.
„Това отвсякъде звучи неправилно. Като че ли има някакъв нездрав интерес в цялата работа. Да оставим и законовите разпоредби, според които в такива помещения не бива никъде, още повече в училище, където има деца и малолетни, да има такива камери. От друга страна, най-общо казано въпросът с камерите в училище е доста щекотлив, защото с вкарването на все повече и повече техника, се намалява всъщност работата с децата. Просто директорите, самото училище, аз слушах какво говорят и преподаватели в училището, които са много доволни, че камери има навсякъде. По някакъв начин тези хора смятат, че камерите ще им свършат тяхната възпитателна работа и няма нужда да работят с децата, например, срещу насилието, да има такива програми и проекти, такива политики в училище, защото ние имаме камери. Така, че въпросът с камерите не решава въпроса с това, че наистина трябва да се работи с проблема с насилието, а всички знаем, че в училище, особено в тоалетните, вътре в сградата на училището, е кризисно място“, каза в студиото на „Денят започва“ Иван Игов, детски психолог.
Той е категоричен, че между учителите и децата трябва да се изгради доверие.
„Ако в училището има доверие, дете, което е било жертва на някакъв вандалски акт или акт на насилие в тоалетните, а искам да ви кажа, че съм се сблъсквал със случаи, където деца, особено от малките класове, цял ден стискат и не ходят в тоалетната от страх, че някои от батковците или каките там, могат по някакъв начин да се изгаврят с тях. Това става голям проблем и винаги е бил проблем, само за него не се е говорило. Така че камерите, както казахме, няма нищо да решат, а ще решат програми, проекти, които са свързани с насилието и разбира се, възможността децата в училище да имат доверие. И когато нещо там се случва, не да си мълчат, защото много често ги е срам, много често се чувстват неудобно от това, което се случва, а да има на кого да отидат, да кажат и да се вземат съответните мерки, разбира се.“
Иван Игов е категоричен, че понякога самите ученици не осъзнават какво причиняват на другите.
„Децата пробват границите, особено в тийнейджърска възраст, когато и настроенията, и емоциите, когато нямаш добре развито чувство на емпатия, не разбираш добре това, което причиняваш. Виждали сме достатъчно такива кадри – на другия, какво коства за него или за другите деца. Така, че те пробват границите, а работата на възрастните, особено в училище, е да им кажат къде са тези граници, както и да им върнат една обратна връзка за това, какво чувстват другият, какво означава. Едно тормозено дете може да бъде извадено от тази ситуация и дори другите деца да започнат да му помагат. Децата са много чувствителни, само трябва да им кажем как да го направят. А за съжаление, ние казваме, сложихме камери, значи всичко вече е наред.“
