Има жени, които не просто преминават през времето, а го носят по лицето си. Без оправдания и без грим върху истината. Мон Дьо среща Аня Пенчева в разговор, който влиза под повърхността. За сцената отвъд ролите, за публичността, която не прощава, за системата, която изпитва характера. Но и за приятелството със Стоичков и за децата ѝ, които сами носят имената. Както и за това какво означава да останеш, когато времената се променят. Това не е носталгия. Това е позиция. Аня Пенчева между времето и себе си. Сега.
Коя версия на Аня Пенчева е най-удобна за обществото, но най-далеч от теб самата?
Бляскава и предсказуема. Истината е съвсем друга. Тя е тиха и сложна. Свободата да не се харесвам на всички, а нищо да не ми липсва. Това е пътят, по който минава всеки. Почти като Христос минава през болката, за да стигне до истината.
А кой мит за теб се оказа по-силен от самата теб?
Може би, че животът ми е бил лесен. Че всичко ми се е давало даром. Че красотата е достатъчна. Все едно, че тя изтрива всичко друго. А истината е съвсем друга.
Има ли дума, с която медиите са те наричали най-много, извън най-красивата?
Секссимвол. Определенията, думата, тона, с който журналистите понякога използват вече не ме притесняват и не ме боли. Преди няколко дни видях нещо, което ме унищожи. Мои близки ми се обадиха да ми кажат, че когато напишат името ми и в google излиза моя снимка жалейка и мъжа ми. Заглавието: Мъжът на Аня Пенчева потвърди тъжната вест. Какъв болен мозък трябва да имаш, за да направиш това нещо?! Свиква се, трудното е докато се свържеш с всички близки и да им кажеш, че си добре на камерата. Има и комична страна. Снощи бях на представление в Пловдив с една пиеса, която жъне невероятен успех – „Код Жълто“. Излязох на сцената и още преди да започна да играя публиката започна да ръкопляска. После се наложи да обясня на колегите в екипа, че просто са се радвали, че съм още жива. (Смее се.)
Кога тялото ти спря да бъде лично твое пространство?
Когато всички говореха за него и беше по-важно от мен самата.
Какво ти отне това, че беше обявена за първия истински секссимвол на киното и театъра в България?
Може би, тази обикновеност и това, че вече не можеш да бъдеш невидим. А това понякога е лукс.
Имаше ли роля, в която тялото ти беше по-важно от гласа ти?
О, да! И гласът ми дълго време трябваше да чака своя ред. Бях озвучавана. Имаше и по-страшен случай, когато изпях за първи път песента на Хайгашот „Не остарявай, любов“. Беше трудна премиера, защото не ми позволяваха да пея тази песен на Хачо Бояджиев тогава. Когато устоях и я наложих, се появи един известен певец, открадна я и моя глас изчезна. Всички записи от радиото изчезнаха. Така че и гласът ми воюваше. Бих използвала думата обида.
Кой мъж те научи на най-много неща в живота?
Мъжът ми. Най-ценният урок, на който ме научи, е да умея да обичам и да правя компромиси. Той ме приема такава каквато съм. Объркана, нестандартна, различна. Искам да му благодаря, защото трудно се намира партньор в живота. Да живееш десетилетия с него. Животът е за двама. Всичко е суета.
За майчинството – като битка и болка
Много хора ме упрекваха дълго време, че съм демонстрирала майчинството си, без да знаят пред колко болка и мъка съм минала. Когато си на 20 + и ти кажат, че не можеш да имаш деца и когато победиш и диагнози, и лекари и отидеш в театъра, а директорът ти вдигне блузката, за да се увери, че си бременна. Как да не се разстроиш? Хората не знаят защо съм демонстрирала шумно майчинството си, любовта към децата си. Защото са изстрадани. Когато се снимах гола с корема си, за да докажа, че мога да бъда майка, това беше едно послание към жените. Да не се отказват!
Това че не се отказвам, че съм наивна, че вярвам в хората и в чудесата, направила съм го от желание да помагам.
Това е най-голямата титла, която аз заслужавам – майчинството. Точка!
Следващата година ще отбележиш 40 години в Народния театър. Кой компромис ти струваше повече от аплодисментите?
Може би да отлагам истината. Истината не е въпрос на гледна точка! И не бива да се отлага! Да правиш компромиси от учтивост. Това е много страшно, но съм го правила. Защото не съм осъзнавала, че това не е услуга.
Кое се чупи първо в такава система – изкуството или човешките взаимоотношения?
Винаги са взаимоотношенията. Тогава изкуството става само форма, лъжа. Аз не съм от хората, които мълчат. Мълчанието е много сполучлива форма за кариера. Да си послушен, да кимаш красиво, да се възхищаваш. Когато това е ролята на живота ти, може би… Слава Богу, че не ми се е налагало да мълча. И съм плащала. Плащала съм и с роли. Губила съм роли – от лоялност.
Какво се случва зад кулисите на театъра, което публиката не бива да вижда? В контекста на последните месеци, на протестите, на писмата, на открития конфликт между артистите и държавата.
Конфликтът е заложен във философията на всички закони, които са свързани с културата. Нашите управници не искат да разберат, че има три неща, които са най-важни в този живот. Това са здравеопазване, образование, култура! Безобразие е бюджетът за култура да започва с нула. Изкуството не се нуждае от привилегия, а от условия. Каприз е да искаш да получаваш аплодисменти без съдържание.
Какво означава за теб думата министър днес?
Власт с ограничен хоризонт.
А когато добавим и думата култура?
Трудна дума за политик. При нея се изисква мислене извън мандат. Не са важни промените, а срокът. В България днес артистът е зависим. И финансово, и творчески. Това е зависима професия.
Кой реално държи културата над България през последните години, защо истината не бива да се отлага, какво днес е достатъчно за Аня Пенчева и как би описала живота си сега от призмата на времето, гледайте във видеото.
