„Болката е като киселина – ако я държиш в себе си, започва да те разяжда. Затова трябва първо да я асимилираш и да говориш за нея.“ С тези думи Деси Бакърджиева споделя личното си преживяване и справянето със загубата в пилотния епизод на проекта NOVA Lab. Пред водещата Лора Инджова тя разказа за периода, в който личната трагедия и професионалният дълг се застъпват по най-драстичния начин.
През февруари 2021 г., две седмици преди раждането на дъщеря й Вивиан, тя губи партньора си Филип. Ситуация, в която очакването на нов живот съвпада с отсъствието на друг.
„Бях на автопилот. Има загуби, за които никой не ни подготвя. Светът продължава, но ти оставаш някъде назад, на пауза.“
Тя описва състояние, в което действията изпреварват осмислянето. Функциониране без право на спиране. В този момент се включва „боен режим“, насочен към една конкретна цел – оцеляването на детето.
„Не трябва да ме е страх да призная, че съм била лабилна или подвластна на негативни емоции.“
Признаването на състоянието се оказва част от процеса. Липсата на страх от това как изглежда отвън също. „Намерих изход чрез работата и децата си“, казва тя.
В разказа й справянето не звучи като внезапен обрат, а като последователност. „Болката е като киселина – ако я държиш в себе си, започва да те разяжда.“ Задържаната вътре болка разрушава, изговорената започва да се променя.
Процесът Бакърджиева описва като математическа задача с един възможен отговор. „Живееш.“ Дума, сведена до действие. Без украса, без обяснения.
Загубата остава част от ежедневието. Не като събитие от миналото, а като присъствие. Най-сложните моменти идват в разговорите с дъщеря й.
„Тя ме пита, мамо, те виждат ли ни? Можем ли да ги върнем?’. Тогава софтуерът ми отказва. Това е най-тежкият въпрос.“
Детските въпроси изискват прост отговор на тема, която няма проста формула. В тези разговори изборът й е ясен – истината, поднесена така, че да бъде разбрана. „Истината никога не е вредна.“
Скръбта не изчезва. Не се заменя и не се изтрива. Тя остава.
„Тя винаги ще е с нас. Въпросът е ние да водим, а не тя да ни води в живота.“
„Ако трябва да сме оптимисти, това е най-правилният вариант – да намерим полезен ход, така че скръбта винаги да е една крачка назад.“
Изразът „полезен ход“ връща към метафората за математическата задача. Движение напред с ясното съзнание за случилото се.
Историята се развива между две крайности – загуба и раждане. В рамките на две седмици. Време, което не позволява пауза, дори когато човек се чувства на пауза.
„Има загуби, за които никой не ни подготвя.“
Светът продължава със своя ритъм. Новините, ангажиментите, ежедневието. Личната реалност обаче не се синхронизира автоматично с външния ход на времето.
„Светът продължава, но ти оставаш някъде назад, на пауза.“
Между „автопилот“ и „боен режим“ се оформя начинът на съществуване в първите дни след загубата. Действията следват необходимостта. Грижата за дете преди раждането му и след това изисква присъствие. Това присъствие се превръща в фокус.
Работата също влиза в този фокус. „Намерих изход чрез работата и децата си.“ Изходът не е бягство, а насочване на енергията, казва тя.
В основата на разказа стои говоренето. Не като публичен жест, а като лична необходимост. „Трябва първо да я асимилираш и да говориш за нея.“ Болката, изговорена, започва да се променя по форма.
Думите засягат и общественото очакване за устойчивост. „Не трябва да ме е страх да призная, че съм била лабилна или подвластна на негативни емоции.“ Уязвимостта не се изключва от картината на силата. Двете съществуват едновременно.
Разговорите с дъщеря й поставят темата в нов контекст. Детското възприятие търси конкретика. „Тя ме пита, мамо, те виждат ли ни? Можем ли да ги върнем?’“
В този момент „софтуерът ми отказва“. Израз, който събира безсилието в една технологична метафора.
Отговорите не променят фактите. Те обаче оформят начина, по който детето ще ги възприеме. Затова изборът остава в полза на истината.
Скръбта присъства, но не определя изцяло рамката. „Въпросът е ние да водим, а не тя да ни води в живота.“
Това водене предполага ежедневни решения. Малки действия. Продължаване.
„Живееш.“
Дума, която обобщава процеса. Не като лозунг, а като действие, което се повтаря всеки ден.
В разказа й няма финална точка. Има движение. Скръбта е „една крачка назад“, но не извън кадър. Животът продължава със съзнанието за липсата.
„Има загуби, след които светът продължава, но ти оставаш някъде назад, на пауза.“
Пауза, която с времето се превръща в преход. Между отсъствието и присъствието. Между въпроса и отговора. Между болката и решението да продължиш.
