Поломието завладява туриста не само с природните си красоти, а и с историческото наследство, оставено от монасите в скалната твърд през Средновековието. Ще се изненадате, че в равнината има такова място – уж трябва да е плоско като тепсия, а по поречието на река Русенски Лом и притоците ѝ погледът ви се удря във високи отвесни скали. Някога през мрачното Средновековие монасите търсели точно такива непристъпни места – в скалите далеч от селищата, но по-близо до Бога.
Така е основан и скалният манастир лавра „Свети Архангел Михаил“, известен като Ивановските скални църкви, пише “Телеграф”.
Националният археологически резерват е включен през 1979 г. в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Всяка година го посещават хиляди туристи от страната и чужбина и ако вие все още не сторили това, включете го в плановете си за лятото. Една среща със средновековното църковно изкуство със сигурност ще ви обогати. От началото на април до късна есен обектът е отворен за посещения всеки ден. Намира се на около четири километра от русенското село Иваново, а дотам може да се стигне с железопътен или автомобилен транспорт.
Успение
Манастирът се състои от няколко комплекса, които сега са наречени Белберницата, Затрупаната църква, Кръщалнята, Господев дол, Съборената църква и Църквата. Основан е през 20-те години на XIII век от монаха Йоаким, станал по-късно първи търновски патриарх. Православната църква почита свети Йоаким I на 18 януари, защото на тази дата през 1246 г. е неговото успение. От житието на светеца се разбира, че той е живял в Света гора (Атон), скалните манастири по поречието на Русенски Лом и столицата Търново. Йоаким е духовен наставник на българския цар Иван Асен II и с неговата подкрепа поставя основите на скалния манастир.
Килии
Монасите издълбавали естествените скални ниши и ги превръщали в килии, параклиси и църкви. В разцвета си религиозният комплекс имал около 40 храма и около 300 килии и други помещения. Обитателите на манастира измазвали скалата и изписвали това място с бои. Времето е заличило голяма част от църковната живопис, но и тази, която е оцеляла, е едно забележително културно и историческо наследство от далечните векове. Най-добре запазените храмови стенописи на библейски сцени и събития са в църквата „Света Богородица“, която е и най-много посещавана.
От лятото на 2021 г. достъпен е и скалният комплекс Затрупаната църква, който се намира между Белберницата и Кръщалнята. Регионалният исторически музей в Русе организира периодични турове до Затрупаната църква, където посетителите могат да видят параклиса „Свети Архангел Михаил“, чийто таван е съборен. При падането на голям скален блок е запълнен почти целият обем на помещението, откъдето идва и названието на обекта. Преди около 40 години при разчистване и оглед на Затрупаната църква консерваторите Дживджанови забелязали, че по падналите късове има стенописни фрагменти. За да ги предпазят от унищожение, те извършили изрязване на каменната основа, а парчетата са съхранени.
Графити
По скалите има много запазени графити, от които най-известният е на Иво Граматик. Това е най-дългият запазен надпис в скалите по Поломието. Той е триредов, има летописен характер и дава ценна информация за смъртта на цар Георги Тертер: „Аз, Иво Граматик, писах тези слова… когато погина цар Георги“.
В средата на XIV век манастирът лавра е център на исихазма. Монасите исихасти търсели единение с Бога и земният им път минавал в мълчание, пост и молитви. Религиозният комплекс започнал постепенно да запада след падането на България под османска власт.
Сензационна хипотеза за „Черквата“
Сензационна хипотеза представи неотдавна в Русе иконографът д-р Александър Стойков. Според него е възможно в Черквата в Ивановските скални църкви да е била съхранявана една от най-ценните християнски реликви – хитонът на Христос. В евангелския разказ преди разпъването на кръста Христос е бил облечен с туника и хитон. Пазачите си разделили туниката, а за хитона хвърлили жребий.
Изследвайки храмовата живопис в продължение на години, иконографът стига до извода, че част от дрехата на Христос е възможно да е била в Ивановските скални църкви. Д-р Стойков прави реконструкция на сцените, тъй като от фреските е оцеляла съвсем малка част, и забелязва някои особености. Една от сцените върху скалите е разчетена от предишни изследователи като „Бичуването на Христос“, но според него тя изобразява подялбата на Христовите дрехи, тъй като войниците не бичуват Христос, а са обърнати с гръб към него – войникът вдясно се е навел и най-вероятно разсича туниката, а този вляво сгъва хитона. Прави му впечатление, че тази рядко изобразявана сцена тук е с големи размери и това може да е свързано единствено със съдържанието на западната апсида – реликвата. От VIII век съществувало църковно правило, което задължавало всяка реликва да бъде обозначавана с надпис или изображение. Освен това сцената „Възнесението на Христос“ тук е изрисувана на западната стена на наоса, когато обикновено се позиционира на източната, и за да съществува такава ротация, е имало силен мотив, който може да е свързан с една много ценна реликва, смята д-р Стойков.
Върху тези и други аргументи той изгражда хипотеза, че в Черквата е била съхранявана голяма християнска светиня – част от хитона, който е бил свален от Христос, преди да бъде разпънат на кръста. Предположението му е, че реликвата е била дадена в Никея на св. Йоаким – основателя на Ивановския скален манастир, като сакрален дар, имащ предназначение да съпътства обръщането на България към православието.
