„Надявам се някой ден политиката у нас да бъде все повече предизвикателство и все по-малко помийна яма. Да бъде основана на аргументи и факти, а не на клевети и обиди. Да бъде обсъждана на трезва глава и с разум и да не се влияе толкова силно от лъжи и пропаганда“. Това на писа във фейсбук профила си Мирослав Иванов от ПП, който е съпругът на Лена Бориславова.
Ето как продължава публикацията:
Властта прекалено често е самоцел – за избиване на комплекси, за задоволяване на его или за придобиване на лични облаги. Прекалено често главозамайва хората, кара ги да забравят кои са и откъде са тръгнали. Някои хора дори я възприемат като полагащо им се право.
Надявам се и това да се промени и все по-често политиката да бъде възприемана като средство, с което можеш да направиш живота на някой друг по-добър. Да разрешиш проблем и да развиваш, да създаваш.
Политиката може да бъде деструктивна, може да бъде и градивна. Зависи на какъв човек си дал поводите на властта. За съжаление по-често ги даваме на представители на първата група вместо на такива от втората – повлияни не от разума, фактите и познанието, а от емоциите, лъжите и пропагандата.
Към името на Лена се изсипаха какви ли не е епитети – родени от завист, от страх, от омраза. Никой от тях няма общо с истината.
Лена неслучайно бе отличник и завърши с най-висок успех от випуска си в СУ „Св. Климент Охридски“. Неслучайно успя да запише и завърши магистратура в „Харвард“. Неслучайно работи в две от най-големите адвокатски кантори в България. Неслучайно бе отличена в класацията 30 под 30 на Форбс България. Неслучайно спечели награда за млад юрист на годината. Всичко това спечели с много труд и дисциплина.
Никога не е търсила политическа кариера. Напротив – политиката намери нея. И през тези малко над 4 години тя си беше и остана същата – не забрави коя е, не се поблазни от възможностите, не търсеше величие, не избиваше комплекси. Работи със същата упоритост, дисциплина и всеотдайност, с които работеше и постигаше успехи и преди това.
Страхливите и завистливите обикновено са най-алчни. И когато видиш, че един млад мотивиран и способен млад човек може да покаже на другите колко си непотребен, тогава започваш да мразиш този човек.
Това бе причината множество от политическите ни опоненти да я мразят. Да лъжат, да обиждат. Просто, защото тяхната некадърност и безполезност ставаха все по-видими за хората.
Пошлостта на ежедневието може да хвърля сянка върху стореното от някого и върху истинската му същност, но никога не може да заличи следите. А тези следи ще бъдат намерени и последвани от много други млади, дисциплинирани, способни и надявам се почтени хора! Които също няма да бъдат поблазнени от властта, няма да се страхуват да я загубят и че ще я използват, за да правят живота на другите по-добър. Хора, които имат смелостта да назовават проблемите и куража и далновидността да ги разрешават.
Тогава другите – алчните и некадърните – ще стават все по-излишни и все по-ненужни.
