Маестро Йордан Камджалов застана пред Мон Дьо в новия епизод на „Храмът на историите“, където откровено разказа за цената на успеха, глада за знание, България, семейството и големите лични загуби.
Камджалов сподели, че започва да композира още като ученик в осми клас, но никога не е показвал своите произведения.
„Криех ги по чекмеджетата. Може би като стана пенсионер ще покажа някое произведение. Има толкова много велики композитори, че не ми се струва сериозно да показвам моите измишльотини“, признава диригентът.
Едно от първите му произведения носи името „Незатихване“ – дума, която тогава дори била оспорена от негова учителка.
„Аз още съм в това незатихване. Без неделя, без празници, без отпуск. Понятието „отпуска“ не съществува.“
Камджалов разказва, че трите му висши образования са били „изгладувани“ – буквално и преносно.
По време на следването си в Берлин често се хранел само с ябълки и хляб, защото всички средства отивали за книги, партитури, специализации и майсторски класове.
„Криех се в коридорите на Берлинската филхармония и ядях ябълка и парче хляб. Този вкус още стои в мен.“
Именно тези преживявания го мотивират по-късно да създаде фондация, защото вярва, че истинските мечти трябва да бъдат „изгладувани“.
„Аз затова и създадох тази фондация, защото аз не вярвам в неизгладуваните мечти и даже дори едно дете да е много богато, може родителите му са милионери, милиардери, аз препоръчвам всяко едно дете да бъде оставено малко при много големи ограничения. .“
По думите му това отношение към живота идва още от родителите му.
„В трудните години парите в нашето семейство не отиваха за удобства, а за уроци. Майка ми и баща ми можеха да ядат хляб и кисело мляко, но нашето образование със сестра ми никога не спря.“
Диригентът отдава огромна заслуга и на съпругата си Наталия, която го е подкрепяла по време на обучението му в Германия.
„Ако тя не ми беше помагала и не вярваше в мен, нямаше да успея.“
Камджалов признава още, че през целия си живот е усещал различно отношение към себе си у нас и в чужбина.
„Винаги съм бил отхвърлян на провинциално ниво и винаги съм бил приеман и оценяван на космополитно ниво. Всичките ми международни награди са присъдени от хора с космополитен поглед.“
Той цитира и думи на психотерапевта Мадлена Алгафари, които никога не е забравил.
„Каза ми: „Безумно умен, талантлив, образован, успешен, баща на много деца – това по никакъв начин не може да бъде простено.““
Според Камджалов целият му професионален път е посветен на кратките мигове на истинско вдъхновение.
„Подготвям се за няколко секунди извънредност. До момента съм имал около 600 секунди, разположени в 30 години – средно по 20 секунди извънредност на година.“
Тези мигове, казва той, оправдават всички усилия.
„Да докоснеш човешката душа е най-голямата привилегия.“
На въпрос кой е платил най-високата цена за неговата мечта, Камджалов отговаря без колебание:
„Аз и всички мои близки. Най-тежко плати майката на моите деца и съпругата ми.“
Разговорът преминава и към България, за която диригентът използва силни думи.
„Това е едно варварско, блатясало пространство, в което живеят и най-благородните същества. В този ад живеят ангели.“
Според него големият проблем на страната не е бедността.
„Бедността не е най-големият проблем. Българските чудеса са се раждали именно в мизерия. Проблемът са безобразните кражби – не само физически, а психически и душевни.“
Камджалов признава, че изпитва неудобство от това, че културата често остава недостъпна.
„Искам цялата ни културна просвета да бъде безплатна. Омръзна ми това продаване на билети. Народът става все по-беден. Срам ме е за това.“
В личен план диригентът признава, че никога не е успял да даде достатъчно любов на хората около себе си.
„Не съм успял да дам толкова любов, уважение и грижа, колкото бих могъл.“
Най-тежката загуба за него остава тази на баба му Цанка, която определя като феноменален човек.
„Тя беше епоха в нашия род. Изключително умна, работлива и щедра. Мисля, че съм заразен от нея.“
Особено емоционално Камджалов си спомни и последния разговор с баща си.
„На рождения ми ден ми каза: „Няма речници в света, от които мога да извадя думите, за да опиша колко съм горд с теб.“ Това бяха последните думи на баща ми към мен.“
