Много преди маите да изсекат своите каменни стели и хилядолетия преди създаването на китайския, индийския и египетския календар, древните българи са използвали своя собствена, уникална система за измерване на времето. Този феноменален научен труд е претърпял множество изследвания и днес се смята за едно от най-великите постижения на предците ни, пише БГНЕС.
През 1976 г. ЮНЕСКО официално признава и обявява древнобългарския календар за най-точния в света. Според повечето изследователи началото на това летоброене започва през 5505 г. пр. Хр., което го прави не само значително по-стар от популярния календар на маите (датиран към 9-10 век сл. Хр.), но и абсолютен първоизточник на китайския календар. Архитект Слави Дончев, изследвал темата в продължение на години в Азия, посочва, че българската система изпреварва с около 2000 години азиатските древни календари. Днес основният писмен източник, от който черпим директна информация за тази календарна система, е Именникът на българските ханове.
За разлика от много древни системи, които са базирани на Луната, прабългарският календар е слънчев и се основава на движението на Юпитер около Слънцето. В българския език Юпитер е известен с името Янкул, което в свободен превод означава Господар на времето.
Учените от ЮНЕСКО били поразени от гениалното математическо решение на задачата с нечетното число 365.
Годината започвала в най-късия ден – деня на зимното слънцестоене (около 21-22 декември). Този ден бил напълно самостоятелна календарна единица, наречена Ени-Алем (или Енин ден, съвпадащ с днешния Игнажден), и не е влизал в нито една седмица или месец.
Останалите 364 дни от годината се разпределяли в четири еднакви тримесечия (сезона) от по точно 91 дни (или 13 седмици).
Благодарение на тази подредба, всяко едно тримесечие започвало винаги в неделя – първият ден от прабългарската седмица.
Първият месец от всеки сезон имал 31 дни, а останалите два – по 30 дни. Подобна съвършена математическа подредба няма в никой друг календар по света.
За да коригират астрономическото време, древните българи добавяли втори нулев ден (Ени-Джитем) веднъж на четири години, поставяйки го след шестия месец.
Подобно на китайския календар, годините са били групирани в 12-годишни цикли, като всяка година носела името на животно (Мишка, Вол, Барс, Заек, Змей, Змия, Кон, Маймуна, Овен, Петел, Куче, Свиня).
Древният календар не е бил просто математическа таблица, а съществена част от духовния и битов живот на прабългарите, обвит в множество предания.
С нулевия ден (Енин ден/Игнажден) е свързано древно вярване, че точно на този ден небето се отваря и младият бог – Слънцето, слиза при хората, спускайки се по високо дърво. Отсеченият дъб, използван в ритуалите, се е възприемал като самото божество, което влиза в дома, за да донесе здраве и имот.
При изследванията си в Азия, арх. Слави Дончев открива, че животните от 12-годишния прабългарски цикъл винаги са били изобразявани върху гърба на космическа костенурка – древен символ, олицетворяващ представата за самия строеж на света.
Една от най-впечатляващите легенди, подкрепена от исторически паралели, гласи, че китайците са заели подредбата на животните за своя зодиак именно от древните българи. Твърди се, че самият китайски император Хуан Ти лично е издал заповед в империята му да бъде въведен българският календар.
Когато България е била във върха на своята мощ, редица народи са се водели по нашия календар, повлияни от огромната интелектуална култура на предците ни. Днес древнобългарският календар остава уникално свидетелство за напредналите астрономически познания на един древен народ, чиито открития надживяват хилядолетията.
