Има владетели, които остават в историята заради победите си, и други, които поколенията помнят заради начина, по който са понесли поражението. При цар Самуил двете са неразделни. Десетилетия наред той води една от най-продължителните войни в средновековната история на Балканите срещу Византийската империя и император Василий II.
Самуил ще го победи, ще разшири контролираните от България земи и ще превърне държава, която изглежда почти унищожена, отново във водеща сила. Но Василий ще се върне – отново и отново – докато през 1014 г. не идва катастрофата при Ключ.
На 3 октомври 2026 г. България ще получи от Гърция останките, идентифицирани като принадлежащи на средновековния български владетел. Те ще бъдат посрещнати в София, след като двете държави постигнаха споразумение по въпрос, обсъждан в продължение на десетилетия. Премиерът Румен Радев покани гражданите да се съберат в 12:30 ч. на площад „Княз Александър I Батенберг“, за да отдадат почит на Самуил.
За да бъде разбран Самуил, историята трябва да започне преди неговото възцаряване. През 971 г. византийският император Йоан I Цимисхий превзема Велики Преслав. Българският цар Борис II е отведен в Константинопол и публично лишен от царските си знаци. За Византия това изглежда като края на България. Българската държавност обаче оцелява в западните и югозападните земи, където на преден план излизат четирима братя – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, синове на комит Никола, известни като Комитопулите.
За ранния живот на Самуил знаем изненадващо малко. Не е известна със сигурност годината на раждането му, нямаме негов автентичен портрет и почти нищо не знаем за детството му. Разполагаме обаче с рядък материален извор от собствената му епоха. През 1888 г. край село Герман, близо до Преспанското езеро, е открита мраморна плоча с кирилски надпис от 992/993 г. В него Самуил почита починалите си родители Никола и Рипсимия и брат си Давид. Именно непосредствената връзка със Самуил прави паметника един от най-ценните извори за семейството му.
Съдбата на четиримата братя е драматична. Давид и Мойсей загиват, а между Арон и Самуил настъпва тежък конфликт на фона на отношенията на Арон с Константинопол. Разривът завършва с убийството на Арон и почти цялото му семейство. Един от синовете му обаче оцелява – Иван Владислав. Според историческата традиция той е пощаден благодарение на Самуиловия син Гаврил Радомир. Години по-късно Иван Владислав ще убие именно Гаврил Радомир и ще заеме българския престол.
Големият противник на Самуил обаче е Василий II. През 986 г. младият византийски император предприема поход към Средец – днешна София. Обсадата не постига целта си и византийците започват отстъпление. На 17 август армията им претърпява тежко поражение при Траянови врата, а самият Василий едва успява да се измъкне. Сред важните свидетелства за катастрофата е това на византийския историк Лъв Дякон, който вероятно лично участва в похода. Победата е сред най-големите военни успехи, свързани със Самуил.
По това време обаче Самуил все още не е цар. След завръщането си от византийски плен Роман, синът на цар Петър I, е признат за български владетел, докато Самуил постепенно се превръща във водещата военна и политическа фигура. Роман отново попада във византийски плен през 991 г. и умира през 997 г. Едва след неговата смърт Самуил приема царската титла. Затова царуването му формално се поставя между 997 и 1014 г., въпреки че реалната му власт започва значително по-рано.
Политическият център на България вече се е преместил далеч от Плиска и Преслав. Преспа и Охрид се превръщат в ключови средища на Самуиловата държава, която в различни моменти контролира обширни територии на Балканите. Българската власт достига земи около София, Видин и Белград, Адриатическото крайбрежие и области на юг. Границите постоянно се променят заради продължаващата война с Византия.
Сред големите успехи на Самуил е овладяването на Лариса в Тесалия след продължителна борба. Точната година на падането на града остава предмет на исторически дискусии, като се посочват 985 и 986 г. От Лариса Самуил пренася мощите на свети Ахилий в Преспа. На остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро е издигната внушителна базилика, свързана с политическия и църковния център на държавата.
Въпросът за държавата на Самуил по-късно се превръща в предмет на модерни национални спорове, но средновековните свидетелства трябва да бъдат разглеждани в контекста на собственото им време. Византийските автори поставят Самуил и неговите поданици в контекста на България и българите. Особено ценен е и Битолският надпис, свързван с Иван Владислав, от началото на XI век, в който владетелят е назован „български самодържец“. Надписът е повреден и около отделни негови четения и точната датировка има научни дискусии, но остава важен материален извор от епохата.
След големите успехи от края на X век съотношението на силите постепенно започва да се променя. Василий II вече не е неопитният владетел, претърпял катастрофата при Траянови врата. След като укрепва позициите си във Византия, той може систематично да насочва огромни ресурси към Балканите. България е принудена да води продължителна отбранителна война срещу империя с много по-големи човешки и материални възможности.
Сред тежките удари за Самуил е поражението при река Сперхей, където византийският военачалник Никифор Уран разбива българските сили. Армията на Самуил обаче не е унищожена и войната продължава. След 1000 г. натискът на Василий II става все по-силен, а крепости и области постепенно преминават под византийски контрол. Конфликтът вече не е просто поредица от походи, а борба за самото оцеляване на българската държава.
Решаващият момент идва през лятото на 1014 г. Самуил очаква поредното византийско настъпление и българите изграждат отбранителни съоръжения в района на Ключ, в долината на Струмешница край Беласица. Първоначално те успяват да блокират армията на Василий II. Тогава византийският военачалник Никифор Ксифий извършва обход през планината и се появява в тила на българските позиции. На 29 юли 1014 г. армията на Самуил е атакувана и разбита. Владетелят успява да се спаси, но множество негови войници попадат в плен.
Именно след Ключ се ражда най-мрачният разказ, свързан със Самуил. Византийският историк Йоан Скилица пише, че Василий II наредил пленените българи да бъдат ослепени. Според неговия разказ става дума за около 15 000 души, като на всеки сто бил оставян по един едноок водач, който да отведе останалите обратно при Самуил. Тази история се превръща в една от най-разпознаваемите сцени от българското Средновековие.
Точността обаче изисква уточнение. Скилица не е очевидец на битката и пише десетилетия след събитията. При посочването на броя на пленниците самият той използва формулировка, показваща, че предава достигнала до него информация. Друг византийски автор от XI век – Кекавмен – също свидетелства за огромен брой пленени българи. Това подкрепя сведенията за масова жестока разправа, но точната цифра от 15 000 ослепени войници не може да бъде независимо доказана. Исторически коректно е да се каже, че средновековните извори свидетелстват за масово ослепяване след Ключ, но точният брой на жертвите остава несигурен.
Според Скилица ослепените войници са изпратени обратно при Самуил. Хронистът разказва, че при вида им царят изпада в тежко състояние. Самуил умира на 6 октомври 1014 г. – малко повече от два месеца след битката. Популярният разказ, че сърцето му не издържало от мъката при вида на ослепената армия, идва от средновековната повествователна традиция и не може да бъде независимо потвърден като медицински факт.
Сложна е и историята на прочутото прозвище на Василий II – „Българоубиец“. Често се създава впечатлението, че императорът го получава непосредствено след ослепяването на пленниците през 1014 г. Няма достатъчно основания това да се приема толкова категорично. Употребата и разпространението на епитета се свързват и с по-късното изграждане на образа на Василий II във византийската историческа памет.
Смъртта на Самуил не означава и незабавен край на България. След него престолът е поет от сина му Гаврил Радомир. Около година по-късно той е убит от братовчед си Иван Владислав – същия човек, чийто живот според хрониките някога е бил спасен от него. Иван Владислав става цар и продължава съпротивата срещу Византия. Той загива през 1018 г. при Драч, а след смъртта му българската съпротива постепенно се разпада и част от аристокрацията се подчинява на Василий II. Така между поражението при Ключ и окончателното установяване на византийската власт минават близо четири години.
След 1018 г. Василий II запазва отделна църковна организация със седалище в Охрид, макар вече без предишния патриаршески ранг. Императорски актове уреждат нейните права и епархии, а в по-късните извори тя е позната като Българската архиепископия. Текстовете на грамотите на Василий II са достигнали до нас чрез по-късни преписи и около отделни пасажи съществуват научни дискусии.
С Преспа е свързана и загадката около последния покой на Самуил. При археологически разкопки на базиликата „Св. Ахил“ на едноименния остров археологът Николаос Муцопулос открива няколко погребения и идентифицира едно от тях като гроба на българския цар.
Така историята сякаш се затваря около Преспа. В този район Самуил оставя надписа от 993 г., посветен на семейството му. Тук се намира един от големите центрове на неговата власт. И тук археологическата традиция поставя неговия гроб.
Ако гледаме единствено крайния резултат, Самуил губи войната. Четири години след смъртта му Първото българско царство попада под византийска власт. След падането на Преслав през 971 г. Константинопол има основания да смята българския въпрос за решен. Вместо това следват десетилетия, през които държавата продължава да съществува, политическият ѝ център се премества на запад, армията воюва, а Самуил успява дори да нанесе катастрофално поражение на самия византийски император.
Почти целият зрял живот на Самуил преминава във война. Той губи братята си, преживява семейни конфликти, вижда възхода на държавата си, а след това и постепенното ѝ свиване под постоянния натиск на Византия. Победителят от Траянови врата в крайна сметка се превръща в отбраняващия се владетел при Ключ.
И въпреки огромното количество написано за него, човекът Самуил остава далечен. Средновековните автори се интересуват най-вече от войните му. Археологията ни оставя крепости, храмове, надписи и погребения. Следващите поколения добавят легендите. Самият Самуил почти не говори.
Именно затова мраморният надпис от 993 г. е толкова въздействащ. В него няма Василий II, няма Ключ, Траянови врата или разказ за велики победи. Има човек, който записва имената на починалите си близки – Никола, Рипсимия и Давид – и оставя своето собствено име.
Това е един от редките моменти, в които повече от хилядолетие по-късно можем да се приближим до Самуил без посредничеството на враговете му, националните митологии и драматургията на по-късните хронисти.
Със сигурност знаем, че Самуил е син на Никола и Рипсимия и брат на Давид; че принадлежи към Комитопулите; че византийската армия претърпява тежко поражение при Траянови врата през 986 г.; че след смъртта на Роман през 997 г. Самуил носи българската царска титла; че Преспа и Охрид са ключови центрове на властта му; че на 29 юли 1014 г. армията му е разбита при Ключ; че средновековните извори разказват за масово ослепяване на пленени български войници; че царят умира на 6 октомври същата година и че съпротивата на България продължава до 1018 г.
Не можем със същата сигурност да докажем, че ослепените са били точно 15 000, че Самуил умира непосредствено вследствие на потреса от срещата с тях или че Василий II веднага след Ключ започва да бъде наричан „Българоубиец“.
Именно тази граница между доказаното и легендарното прави историята на Самуил още по-впечатляваща. Защото дори когато по-късните пластове бъдат отстранени, остава историята на владетел, който поема една държава след загубата на старата ѝ столица, превръща я отново в голяма военна сила и в продължение на десетилетия се противопоставя на една от най-могъщите империи на своето време.
В крайна сметка Самуил не успява да спечели войната с Византия. Но Василий II трябва да води тази война десетилетия, преди да успее да подчини България. А повече от хиляда години след смъртта на двамата имена им продължават да стоят едно срещу друго – победителят и победеният, императорът и царят, Василий и Самуил.
И понякога истинската история се оказва по-силна от легендата.
Повече от хилядолетие след смъртта на цар Самуил неговият образ се появява в самия център на София. На 8 юни 2015 г. в градинката пред базиликата „Света София“, на метри от храм-паметника „Св. Александър Невски“, е открит паметник на българския владетел. Монументът е изграден във връзка с отбелязването на 1000 години от смъртта на Самуил, а негов автор е скулпторът Александър Хайтов.
Това е първият паметник на средновековен български владетел в столицата. Бронзовата фигура е висока 3,70 метра и е поставена върху двуметров пиедестал. Тежи близо тон и половина, а любопитна подробност е, че е изработена от претопени гилзи. Главата на Самуил е наведена към човека, застанал пред него – част от търсения от автора образ на владетел в един от най-трагичните моменти от живота му.
Хайтов не изобразява Самуил като триумфиращ цар след победата при Траянови врата. Той избира другия Самуил – владетеля в края на живота му. Царят държи меча и жезъла си, но фигурата му сякаш се накланя напред. Самият скулптор обяснява пред NOVA концепцията си като образ на човек, който вижда собствения си край след разгрома на войската си.
Най-необичайният детайл обаче са очите.
В тях са поставени полускъпоценни камъни и е търсен ефект, при който в тъмнината погледът да излъчва светлина. Именно „светещите очи“ превръщат паметника в една от най-обсъжданите скулптури в София още преди официалното му откриване. Хайтов обяснява символиката им с ослепените след Ключ български войници: Самуил трябва символично да „гледа вместо тях“.
Любопитна е и историята на самото място. Преди поставянето на монумента през 2014 г. археолози проучват малък участък от градинката пред „Света София“, предназначен за неговия постамент. Само на площ от 13 квадратни метра са разкрити 11 средновековни гроба, разположени на две нива. При част от погребаните са намерени стъклени, бронзови и сребърни накити, а гробовете са датирани най-общо в XI–XII век. Така паметникът на владетеля от края на X и началото на XI век се оказва поставен върху терен, който сам пази следи от Средновековието.
Местоположението до „Света София“ също е натоварено със символика. При изграждането на паметника изборът е обвързан с историческата роля на Средец и с сведенията, според които бащата на Самуил – комит Никола – е бил свързан с областта.
И може би именно очите са най-силната връзка между историческия Самуил и начина, по който го помним днес. Не знаем как в действителност е изглеждало лицето му. Не разполагаме с достоверен портрет, създаден приживе, който да ни позволи да възстановим неговия поглед.
Но повече от хиляда години след смъртта му именно погледът се превръща в най-разпознаваемата особеност на неговия софийски образ. Самуил гледа към хората, които минават край него.
А когато пада мрак, очите му напомнят за онези, които според средновековните хронисти вече не са могли да виждат. Така историята, легендата и съвременното изкуство се срещат на едно място – пред „Света София“. И царят, за чието истинско лице знаем толкова малко, получава хилядолетие след смъртта си поглед, който трудно може да бъде забравен.
