Веднага след подписване на Санстефанския договор руският императорски комисар в България княз Дондуков-Корсаков пише писмо до император Александър II. С него иска разрешение 12-те опълченски дружини, вместо да бъдат разформировани, защото вече са си свършили работата, и членовете им да се отдадат на спомени за героичните битки, да се попълнят с младежи на 20-22-годишна възраст и всяка от тях да достигне до численост 1000 души. Останалите живи опълченци са разквартирувани в София, Пловдив, Търново, Сливен и Свищов.
Желанието му е уважено и руското командване разпраща през май покани до българския народ да излъчи първите 8500 души, които да се влеят в редовете на създаващата се българска войска. Дружините са попълнени, но пък и ентусиазмът младите българи да нарамят пушки е голям, кандидатите са доста повече и се налага нов подбор. На 8 юли княз Дондуков-Корсаков с нова заповед нарежда да се уволнят старите опълченци и да се създадат 15 бойни дружини, 7 артилерийски батареи и 6 конни сотни, всъщност роти.
Това става точно по времето на заседанията на Берлинския конгрес, което има двойна цел: предупреждение към Великите сили, че българите вече не са оня покорен народ, и сигурност, особено в населението на Южна България, която конгресът отделя като провинция Източна Румелия под управлението на султана, че относителната независимост ще бъде запазена.
Пак в тези дни на юли 1879 г. княз Батенберг с указ учредява и Граничната полиция. По същото време започва да функционира и военен съд. Въоръжени групи около Търговище и Омуртаг, някои наброяващи и до сто души, нападат и грабят населението. Войските от източния военен окръг, включващ от Търново и Русе до Варна, са мобилизирани в борба срещу обирджиите. Заповедта е те да бъдат изправени пред военен съд.
Установени са и правилата за сформирането на Българската земска войска, както по това време се нарича българската армия. Напливът от кандидати за нея не спира.
През август 1878 г. следва нов призив към над 20 000 български младежи да се включат във войската. Прави се нов подбор и войската се увеличава на 20 000 души в Княжество България и 10 000 в Източна Румелия. Сложено е ограничението в нея да се приемат хора на възраст между 20 и 30 г. Малко по-рано са създадени и “Временни правила на Българската земска войска”. В тях е предвидено в нея да се влеят и българи от Македония, но решенията на Берлинския конгрес осуетяват тази идея. Не така обаче стоят нещата с българите от Одринско и Люлебургаско, които са в пределите на Турция. Заради това, че те се записват във войската, избухва дипломатически скандал. Над 30 души от селата в тези райони тръгват за Сливен, за да се запишат войници. Те продават своите имоти и се преселват в България, без да обръщат внимание на факта, че са турски поданици, заради което Високата порта протестира. Зам.-началникът на войската полк. Александър Шепелев, назначен руски губернатор в Пловдив, заминава за Цариград и потушава скандала.
Скоро обаче е приет закон, че и турски поданици могат да се зачисляват в българската войска.
Изниква въпросът и за въоръжението на войниците. Княз Дондуков-Корсаков пише молба до военния министър на Русия да му помогне. На първо време въоръжението е оръжието на опълченците и запасите в руските складове, които имат над 11 000 пушки “Шаспо”. Към тях са прибавени и пушки “Пибоди” и “Хенри Мартини” от пленените турски войници.
Отделени са и 12 оръдия “Круп”, както и 1200 коня от резерва на руската армия, са оставени от Казашкия и Терско-Горския полк.
Ентусиазмът е налице, но липсва нужната дисциплина поради простата причина, че българите дотогава не знаят като какво е казармен ред.
Любопитен е случаят с Райчо Николов, който по време на Кримската война през 1854 г. преплувал Дунава, за да каже на руския командващ, че турците готвят нападение над руснаците при Гюргево. Благодарение на неговите сведения са избегнати хиляди жертви. Заради това е приет в руско военно училище, после назначен в руската армия и произведен в чин капитан. Пише и първия български военен устав за опълченците, който нарича Закон за българските войници, отпечатан в Плоещ през 1877 г.
През октомври 1878 г., вече като капитан от българската армия, се сбива с един турчин, в яда си вади пистолет и стреля по него, за да го сплаши. Арестуван е, предстои да бъде изправен на съд. Заради заслугите му обаче неговият случай е разгледан лично от полк. Шепелев и молбата му да бъде уволнен и разжалван, но да не бъде съден, е уважена.
В Чирпан пък новобранци се напили и започнали насилия над 5 жени, четири от които циганки. За да ги усмирят, по тревога е вдигната ротата в града. От полка в Търново на два пъти изчезва ковчежето с парите на Интендантството, което кара руснаците да вземат специални мерки – издават заповед то всяка вечер да се предава на дежурния началник на войските в града, а той пък да назначава денонощен караул за охрана. За да си строят казармите, войниците самоволно разрушавали стари постройки, в които не живеел никой, но пък били частна собственост. Налага се княз Батенберг да издаде нов указ – подобни злоупотреби да не се извършват, а да се иска съгласието на гражданските власти и кметовете.
В следващите години освен на въоръжението и бойната подготовка се обръща голямо внимание и на храната на армията. Още през 1881 г. военният министър назначава проверки с какво се хранят войниците. Най-напред в полезрението му попада хлябът и издава заповед той да бъде “добре шупнал и добре опечен”. Ако това не се правело, то виновните се наказвали с карцер.
На 1 януари 1880 г. княз Батенберг утвърждава и ордена “За храброст”. С указ от 19 януари 1880 г. решава и какви да са празниците за българската войска. Те са общо 39 освен неделните дни. За април като войскови празници определя по стар стил 17-и, като го формулира “Денят на избирането на княза и рождението на император Александъдр II” (всъщност избирането му за княз е на рождения ден на руския император по стар стил, но днес има разминаване – б.а.), и 23-и (което по нов стил е 6 май – б. а.), свети Георги Победоносец”. За празник на ордена е нарочен 27 ноември. Същия ден оповестява и каква да е униформата за българската войска, като за офицерите определя да имат и втори комплект, “който ще се облича во време на смотър, парад и представление пред началството”.
През 1924 г. е отслужен тържествен молебен в храм-паметника “Св. Александър Невски”, на който присъстват цар Борис и княгиня Евдокия, част от министрите на Александър Цанков, а и бивши министри, части от столичния гарнизон, кавалерите на ордена “За храброст”. На следващата година на празника на армията цар Борис се среща в двора на Военното училище с председателя на опълченското дружество Харалампи Карастоянов.
Особено масови са честванията на 6 май след 1934 г. Тогава се възражда традицията на войсковия парад след Първата световна война.
