България традиционно се гордее с един от най-бързите и достъпни интернети в Европа, но зад тази блестяща технологична фасада се крие тиха социална драма. Масовото закриване на банкови клонове, прехвърлянето на държавните услуги в онлайн портали и въвеждането на изцяло електронно здравеопазване превръщат стотици хиляди възрастни хора у нас в „невидими граждани“. В стремежа си към дигитална ефективност, обществената и финансовата система неусетно лишават най-възрастното поколение от лична автономия и възможност за самостоятелен живот.
Това най-ясно се вижда в социалните мрежи, където няма как да се скрие нивото на образование и дигитални умения, особено в по-старото поколение.
Официалните данни от Националния статистически институт (НСИ) и Евростат показват, че въпреки че над 88% от българските домакинства имат достъп до интернет, разпределението по възрастови групи разкрива дълбока пропаст.
Според данните над 40% от българите на възраст между 65 и 74 години не използват интернет редовно или изобщо нямат достъп до мрежата. При хората над 75-годишна възраст делът на напълно дигитално изключените надхвърля 70%.
България се нарежда на едно от последните места в Европейския съюз по базови цифрови умения на населението (едва 35% до 38% от общия брой граждани). При хората над 65 години обаче едва под 15% притежават фундаментални умения за работа с компютър, смартфон или интернет приложения.
При над 2 милиона пенсионери в страната, това означава, че между 600 000 и 800 000 възрастни граждани се намират в различна степен на дигитална изолация и са абсолютно неспособни самостоятелно да платят сметка, да заявят документ или да достъпят електронното си медицинско досие.
Преминаването на ключови сектори към изцяло дигитален режим на работа постави непреодолими бариери пред възрастните хора. Оптимизацията на разходите доведе до закриване на десетки физически банкови клонове и гишета, особено в по-малките населени места. Финансовите институции насочват клиентите си към онлайн и мобилно банкиране – стъпка, която за пенсионерите означава невъзможност да разполагат свободно със собствените си спестявания или пенсии, тъй като нерядко електронното банкиране изисква например въвеждането на код, получен по вайбър, а много от телефоните на възрастните хора са просто телефони с копчета, а не смартфони.
Въвеждането на електронни рецепти, онлайн записване на часове за преглед и изискването за персонален код (ПИК) или квалифициран електронен подпис (КЕП) за достъп до Националната здравноинформационна система често превръщат купуването на жизненоважни лекарства в изпитание.
Държавните институции все по-често пренасочват гражданите към електронни портали за подаване на заявления, деклариране на данъци и получаване на справки.
Най-тежката последица от дигиталната изолация е психологическата – загубата на самочувствие и усещането за пълна зависимост от деца, внуци, съседи или социални работници. За да извършат елементарна финансова или административна операция, възрастните хора са принудени да споделят банкови карти, ПИН кодове и лични данни с трети лица, което драстично увеличава риска от измами и злоупотреба с доверието им.
Докато дигитализацията безспорно улеснява живота на младите и икономически активните поколения, пълната липса на алтернативни, аналогови канали за обслужване превръща технологичния прогрес в инструмент за социално изключване. Експертите предупреждават, че държавата спешно се нуждае от политики за дигитални умения и целеви курсове за грамотност за възрастни хора, както и задължително запазване на физически достъп до основните обществени и финансови услуги, пише БГНЕС.
